Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.09.2010 23:07 - СЛЪНЦЕ ПРЕЗ ЛУПА
Автор: marinovdm Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2015 Коментари: 1 Гласове:
1



От запалката избухна пламък и за малко не изгори очите ми. Щраквам отново- този път далече от лицето си- и запалвам цигарата. Гледам небето и луната, лунната пътека. После цигарата догаря, пари пръстите ми. Слънцето отдавна се е скрило. Стоя на пустия бряг и гледам спокойните води на морето. Могъщо море, пясък. Зад него е стаята ми в хотела. Време е да се прибирам. Цигарата полетява към водата. Долу се сбиват огън и вода, но аз не чувам нищо. Има други шумове: “Дайте ми ласка, аз ще я превърна в искри”- долита от ресторанта на хотела. Морето е ласкаво. Вълните леко се разбиват в брега. Събличам се. Обичам да се къпя нощем. Нощем не е като през деня. През нощта чувствам водата по друг начин. Свалям всичко от себе си и влизам във водата. Хладка, приятно топла, променлива- като жена. Иска ми се да обхвана цялата вода в морето, но успявам само да се потопя в нея, загубвам се, странно усещане за безтегловност. Надигам се, опипвам тялото си, водата ме гали от всички страни, чувствам водата, доволен съм. Това съм аз, а онова там е морето, водата. Обличам се бързо, защото ми става студено. Във водата е приятно, но вън е студено. Водата ме мами отново, спокойно и ласкаво, но вече бях в нея. Ще се прибирам. В ресторанта танцуват.
-Мога ли да ви поканя?
-Моля.
Танцуваме. Морето е далече, зад стената. Не се чува шумът му. А и оркестърът го заглушава. Аз танцувам. Срещу мен играе някаква жена, която аз съм поканил. Прегърнал съм я, играем спокойно. Върховете на пръстите и дланите ми чувствуват тялото на жената. Не мисля за нея. Морето е далече- зад една стена и шум от оркестър. Усещам тази музика само като шум, който ми пречи да чуя морето. Не се чуват морето, мекия плясък на вълните, не се вижда белотата на пяната. Въртя се с тази чужда жена срещу мен- танцувам. Тя говори. Не помня да съм я питал нещо, поканих я, защото седеше мълчалива, а наоколо играеха. В момента се питам защо я поканих и защо танцувам с нея. Мислех, че ще продължи да мълчи. Морето е мълчаливо, то не говори, дава и взема. А тази жена говори. Бих искал да спре, но не мога да и го кажа. Ще и стане неприятно, не знам. За морето знам, че не се сърди, когато му говоря. В момента то само леко шуми, но не се чува. Дано оркестърът най-после свърши това безкрайно свирене. Свършва.
-Благодаря.
-Моля.
Разделяме се и отивам на масата. Сядам на стола. На масата ми има нещо за пиене. Нещо парливо. Изливам го в гърлото си, то ме затопля. Виждам, че жената ме гледа. Оркестърът е спрял да свири. Чувам отвън вълните на морето. Вика ме. Искам отново да се съблека и да вляза във водата, искам отново да я почувствам. Излизам. Водата е станала по-топла. Потъвам в нея. Чувствам се щастлив, чувствам тялото си, след това усещането изчезва, сливам се с вселената. Жената, с която танцувах, остана в ресторанта. Не съм я канил със себе си. Излизам и я виждам до дрехите си. Аз съм гол, разделям се с водата. Отивам към нея. Тя не се обръща, аз не и обръщам внимание. Бавно се обличам. Тя ме гледа. Или гледа през мен. -Окъпи се. -По-късно. Морето… Спирам да слушам. Оркестърът отново свири. Хотелът е много близо до морето. Жената не си отива. Сядам. Трябва да е единадесет и половина. Тя се съблича- ще се къпе. Не се извръщам, не ме интересува. Гледам морето, после жената. Тяло на жена, голо тяло. Навлиза във водата, върви бавно, водата бавно я закрива. Мисля си, че едва ли ще почувства при допира с водата това, което чувствам аз. -Не натам, там камъните по дъното са остри. Тя не ме чува, ляга върху вълните. Водата леко шуми край брега. Пяната се белее. Тялото на жената също се белее. Гледам ту нея, ту пяната. Оркестърът свири. Светлината, която идва от хотела, е почти матова. Луната се зъби със своите петна, а жената стига до лунната пътека. Движи се по нея. Изчезва и отново се появява. Пътеката не е същата. Гледам в тъмното- силуетът на жената изглежда призрачен. Слива се с водата и отново се очертава. Може би така ми се струва, но я виждам там във водата, цялата. Отново гледам водата. Жената излиза, облича се, говори нещо. Студено било навън, а вътре във водата било приятно. Казвам и, че знам това и отново млъквам. Минава дванадесет. Не ми се спи, а трябва да се прибирам. Надигам се да ставам. Жената иска да остана. Не ми е казвала, че иска да остана, но разбирам, че иска това. Оставам. Гледам я- жена. Гледам морето-море. Тихо, ласкаво, уморено- шумоли в краката ми. Мъчи се да достигне обувките ми. Жената прави опит да достигне ръката ми, но да стане така, като че ли е случайно, без да иска. А може би само така ми се струва. Морето се стреми към обувките, отдръпва се да поеме сили и отново с тих плясък се мъчи да ме докосне. Усещам докосването на жената. Не правя нищо, нищо не съм усетил. Една по-силна вълна намокря върховете на обувките ми. Жената гледа морето. Вече не ме докосва. Морето ме вика, жената плаче. Не я виждам, не я чувам, но знам, че плаче. По-точно- чувствам го. Усещам хлипанията, но това не ме интересува. “Защо плачете?”- питам, без да помръдна устни. “ Аз не плача, аз съм жена.” Не чувам отговора, но го усещам. Може би тя наистина не плаче. Всъщност, все едно е. Ако иска- да плаче. Аз исках да съм с морето. То продължава да е тихо и примамливо. Чувам хлиповете на жената в себе си. Пречи ми тази жена, не мога да я оставя, а искам. Трябва да направя нещо. Не ми се къпе вече, но се събличам за трети път тази вечер. Водата разгръща обятията си. Искам отново да изпитам удоволствието от прегръдката. Не чувам хлиповете на жената, чувствувам ги. Те ми пречат да почувствам водата. Водата не е същата, не е така жива, както преди. Топла е, но е вода, само вода. Вода и нищо друго. Не е така приятно, както очаквах. В себе си чувам хлипането. А може би този плач не е на жената? Не знам, водата не е така нежна. Излизам бързо навън. Жената я няма на мястото, където я оставих. Тръгвам по брега да я търся. Не знам името и. Знам само, че е жена. Морето е вляво от мен, след това отдясно, след това пак отляво- привлича ме, вика ме, но знам, че там има само водя, топла вода. Тишина. Хлипане. Приближавам се. Тя гледа водата. Струва ми се, че изобщо не е плакала. Може би така ми се е сторило. Тя мълчи през цялото време. Гледаме водата. Изведнъж усещам, че водата ми е чужда, че нямам нищо общо с нея, че е само вода. Жената се приближава и отдалечава. Усещам я, усещам я в себе си. Гледам я. Жената не плаче, гледа спокойно водата. Тази жена е близо, много близо до мен, ние сме едно и също. Водата шуми, но някъде далече. Оркестърът не се чува. Нещо в мен се къса, трещи, оглушава ме. Жената гледа спокойно морето. Сам съм, самотата ме мачка. Морето вече не е мое- ничие море. Протягам ръка към жената. Галя косите, челото, лицето, устните. Търся да видя очите и. Морето шуми, пясъкът е много ситен и приятен. Въздухът е влажен, но пясъкът е сух, а морето шуми някъде далече. Хотелът е тъмен. Луната е красива и ни залюлява като люлка.

 


Тагове:   слънце,   лупа,


Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

1. martito - Красива лунно-морска любов..:)
09.11.2010 12:32
Красива лунно-морска любов..:)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: marinovdm
Категория: Лични дневници
Прочетен: 80593
Постинги: 32
Коментари: 90
Гласове: 321
Архив
Календар
«  Февруари, 2023  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728