Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.09.2010 11:58 - Да сглобиш времето
Автор: marinovdm Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1810 Коментари: 0 Гласове:
4

Последна промяна: 21.09.2010 20:24


ДА СГЛОБИШ ВРЕМЕТО

 

Разказ

 

 

 

 

 

            Кой както го разбира, но мястото е като всяко друго.

Просто ритъмът на работа е друг, малко са привлекателните неща. Не че е нещо особено, но има известна самостоятелност. За истинска самостоятелност и дума не може да става- сам човек, нали разбирате? Няма за- плетени истории, поне такива, каквито са в романите и филмите. Обикновена делнична работа, която те затрупва като чиновник, и правиш усилия, за да не заприличаш на чиновник. До известна степен си почивам в семейството, когато имам възможност. Чета две книги едновременно, понякога повече, понякога изобщо не чета. Живея близо до службата, старая се да не закъсня-вам вечер, когато се прибирам, както и сутрин, когато отивам на работа.

Заплетени истории може и да има, но на мен не ми се случват. Ако ми се случат, мисля, че няма да мога да се оправя. Сутрин започвам работа като всички, старая се да закуся, преди да съм запалил първата цигара за деня, пия умерено кафе, алкохол почти не пия. Взимам инсидон, но не винаги  и не редовно, не повече от две опаковки годишно. Хубавите жени ме карат да се заглеждам в тях по един първичен начин, но с това изчезва интересът ми към тях. Кабинетът ми е на шестия етаж, явно недомислие, тъй като непрекъснато работя с хора, които трябва да се изкачват при мен. Това е здравословно, но е трудно да убедиш един запъхтян от изкачването човек, особено ако асансьорът не работи. Ако се случи  и гипсиран крак, случаят става особено тежък.

                        Кабинетът ми е голям, за разлика от бюрото, което е мъничко, ученическо бюрце, на което се опитвам да подредя материалите, с които работя. Понякога  с един замах изчиствам всичко от бюрото на пода, но това става рядко и то само когато съм сам. Никога пред външни лица. После събирам папките отново на бюрото, подреждам ги и вземам инсидон.

            Две-три дежурства в месеца не са много, но са неприятни. Моето бюро никога не е подредено. Винаги е разхвърляно. Никакъв стил на работа нямам. Всъщност- имам. Прозорецът ми е отляво. На него има декоративни решетки. Стаята ми гледа на север. Имам четири стола в кабинета си, шише с вода, телефон, пишеща машина, папки с дела закачалка. Машинка за кафе. Това е всичко. И аз. Гледам през прозореца. Дежурен съм. Едно от малкото спокойни дежурства, които ми са се случвали. В коридора е тихо. Отвън се чува вой на сирена. Мисля си, че след малко ще позвъни и моят телефон. Надявам се да ми се размине, може би линейка кара родилка.

            Цял ден да няма нито едно произшествие- това се казва късмет. Преглеждам делата си и ги подготвям за работа през седмицата.Ако не се случи нещо до края на дежурството, ще сметна      че съм имал късмет и ще отида да пусна един фиш от тотото.

            Няма да пусна фиш   защото телефонът звъни. От болницата. Липсвал труп.  „Толкова по-добре, докторе, хич да няма трупове.”

            Вратата на моргата била разбита и липсвал труп. И таз добра.

            - Докторе, да не е избягал?

            На доктора не му е до шеги. Разтревожен е. Слушалката записука в ухото ми. Няма фиш, няма късмет. Въпреки всичко се надявам да излезе някакво недоразумение. Надеждите ми се изпаряват, когато пристигам на местопроизшествието. Вратата е разбита, изкъртена е съвсем брутално. Оглеждам се за помощ, но тъй като наоколо не се вижда никой- Поаро, Мегре и сие са измислени, - трябва да се залавям за работа. Аз не съм измислен. Изкъртената врата за съжаление също не е измислена. В залата има един труп. Положен е върху носилка, завит е с бял чаршаф. Жена.

-                     Никой да не влиза. Спирам Тодоров, шофьора на линейката, който току-що е дошъл и пристъпва да влезе вътре. Той поглежда, любопитно му е, след това се измества встрани.

-         Докторе, два ли бяха снощи?

-         Не, един.

Посягам да извадя бележника си, но съобразявам и разпервам ръце:

-         Нещо не разбирам...

Доктор Иванов гледа ту трупа, ту мен. Става ми смешно, въпреки че обстановката никак не е смешна.

-         Ти какво, да не ми вземаш мярка за носилката?

Отнякъде става течение и вратата с трясък се затваря. Посипва се мазилка.

-         Трупът е сменен.

На свой ред започвам да прехвърлям погледа си от доктора към носилката и обратно.

-         От къде знаеш?- гласът ми прозвучава толкова глупаво, че се чувствам неудобно. Предлагам да се качим в кабинета му.

След  петнадесет минути пим кафе, а аз още не съм го попитал нищо. Той също нищо ново не ми е казал. Сякаш, ако не говорим за това, то ще изчезне. Двете цигари успяха да задимят малкия кабинет. Трябва ми някаква информация, за да започна работа. Лошото е, че не знам точно каква информация ми трябва. Сведенията, които получавам от доктора, са абсурдни. Вчера, по-точно вечерта, докарали този труп, всъщност, не този, а другия. Оставили го в залата. Дрехите и документите били в шкафа...

            Аз слушам и записвам, като че ли има какво да записвам. Снощи не успял да го аутопсира. Бил съдебен, от автопроизшествие, отпреди няколко дни. Жената починала вчера.

-         Да започнем висчко отначало и поред, а?

Той пали нова цигара.

Преди три дни, след автопроизшествие, тази жена, всъщност, не тази, а другата, Цанка Стоянова, постъпила в болницата с черепно-мозъчна травма. Вчера починала. Докарали я тук. Днес сутринта нямал време, освободил се на обяд и дошъл да аутопсира трупа. Заварил вратата разбита, трупът бил сменен. Новият труп е също на жена, почти на същата възраст, с черепно-мозъчна травма, доколкото успял да види.

-         Друго?

-         Това е.

Перспективата е отчайваща. По-точно, не виждам никаква перспектива Всъщност, историята с двата трупа нямаше нищо общо с мен. Докато стоях и пиех кафето си при доктора, мислех за хиляди други неща, само не и за труповете. Главата ми беше празна, нямаше за какво да се захвана, при това си мислех, че все някак ще изляза от тази история. Това си беше някакъв идиотизъм- цялата тази история. Другояче не можех да си го представя. Ролята, която ми се беше паднала да играя, не беше от най-интересните, но затова пък не можех да обвинявам никой, че ми я е натрапил. Като далечен спомен се донасяше мирисът на машинно масло, на метал, който изместваше миризмата на трупове.

-         Всичко това е някаква болест- не се обърнах към никой определено. Никой не ми и отговори. Просто не уточних за какво става дума, не бях наясно, и изречението ми увисна във въздуха. Всичко това е като зараза, трябва да се лекува, тази миризма на машинно масло ще ме преследва до края на живота.  Спомням си с какво увлечение се занимавах с някакъв детайл, който излизаше изпод ръцете ми. Вярно е, че сега машината може да го направи и по-точен, и по-чист, във всяко отношение по-съвършен, но нямаше да излезе от моите ръце. Никога вече, дори и да исках, не бих могъл да го направя. Сега съм обвързан с тази работа и не мога да я оставя. Бих се заел с всичко друго, но не и с това, което вършех в момента. исках да създавам нещо, а се занимавах с изкъртени брави.

–Трябва да направя оглед на помещението и на трупа. Може би все пак той да не е сменен?

-         Де да беше така?- докторът стана, смачка цигарата си в пепелника и излезе от стаята. Долу нищо не се беше променило. Трупът лежеше на носилката.

Огледът не донесе нищо ново. Следи от отпечатъци на пръсти, много следи- навсякъде. Снеха се отпечатъци  от пръстите на трупа. Направиха се снимки, заснето беше положението, позата, мястото, разбитата врата. Миришеше отвратително поради някаква грешка в проектирането. Канализацията не работеше добре. Докторът не беше доволен от канализацията. Много остро се чувстваше миризмата. Всички останали бяха доволни: проектант, изпълнител и инвеститор. Бях объркан. Изпитвах определено чувство за малоценност. Знаех, че не мога да се върна при миризмата на машинно масло, колкото и да искам. Парчето метал вече нямаше да ме задоволи. Исках нещо ново, а не знаех какво, времето ме притискаше, минутите ме притискаха. Никой не се ражда следовател. Не знам колко и кои са станали следователи, тъй като не знам откога  са си поставили за цел това. По-скоро става по недоглеждане. После всичко се завърта така, че не ти остава време да разсъдиш кое как е било. Като тази история: поставен си пред свършен факт, абсурден факт, в който не можеш да повярваш, въпреки, че го виждаш, не можеш да повярваш. Всъщност, няма нищо за вярване или за не вярване

            -Докторе, но това е абсурд!

            -Така е- отпуска се назад на облегалката на стола.

Знам, че няма да ми помогне. Нищо не може да ми помогне, просто не би могъл. Сам той не знае какво да прави и как да си обясни случилото се. Просто  една такава подмяна е абсурдна. Никой не може да бъде заблуден, че това е същия труп. А и защо ще го подменят? Няма никаква логика във всичко това. Призвание! Измислено понятие. Работа, груба работа. Хипотези. Няма хипотези, има място само за версии. Версии, изградени върху точно установени факти, определени  във времето и пространството. Най-вече във времето. Сега то ме интересува. Как ще го установявам, просто ми е необходимо да възстановя времето от изтеклото денонощие минута по минута. Може би тогава ще попадна на интересуващите ме минути, тогава, когато е била разбита вратата. Да бих могъл да възстановя времето минута по минута, бих намерил онзи момент в живота си, когато е трябвало да направя една крачка встрани, точно и буквално една крачка встрани, за да се промени животът ми. не мога да си го представя друг. може би е инерция, може би не. Просто трябва да се улучи минутата. Всичко е низ от случайности. Би могло да бъде това и онова, би могло. Една крачка може да реши всичко, да те прати под колелата на автомобила или на задната седалка на същия този автомобил. Едно крачка има от разбитата врата до носилката с трупа, измерено с метър- точно 98 сантиметра. Разликата е в това, че тази крачка е точно фиксирана и във времето и в пространството, докато търсената...Не, не е това!

            -Докторе?

            -Готов съм.

Докторът изглежда спокоен. работи съсредоточено, внимателно. Всеки случай за него започва със самия случай и завършва с него. След това го забравя. Това е идеално. Това, което си мисля сега е, че като свърша с тази история, ще си потърся друга работа.

-         Защо не си намериш друга работа?- поглежда ме през рамо докторът, докато измива ръцете си.

-         Какво?- питам механично, без да вниквам във въпроса.

-         Каквото и да е.

-         Ти защо не си намериш друга работа?

-         Все някой трябва да го прави.

-         Тогава защо аз трябва да си сменям работата?

-         Нищо, така си помислих.

Вратата се отваря и се показва шофьорът на линейката, Тодоров.

-         Миньо, донесоха ли документите на починалата?- спира го докторът до вратата.

-         Да, горе са- обръща се и излиза. От двадесетина дни замества титуляра, иначе работи в Бърза помощ. Изглежда доволен от работата си.

-         Докторе, какво намери?

-         Нали видя, спукване на черепа, същото- черепно-мозъчна травма.

-         „Призраци в замъка „Шпесард”. Гледал ли си този филм? Бяха прекалили със синята боя.

-         Гледал съм го. Много малко си спомням от него, но за синята боя си спомням. Какво ще правиш с парчето боя в косата?

-         Ще го дадем за анализ. Мислиш ли, че е от автомобил?

-         Мисля, че е най-вероятно.

Става въпрос за парченцето боя, която се намери в косата на убитата. Трябва да се прати за анализ. Работа за експертите. Моята е да съпоставя фактите и да направя изводите. Няма кой знае какви факти, въпреки че два трупа, които са сменени, първият от които не знаем къде е, а вторият не знаем откъде е, дават простор  само на въображението, не могат да послужат за нищо конкретно. Абсурд. Абсурдно е и това, че аз се занимавам с тази история. Но тя щеше да бъде абсурдна независимо кой се занимава с нея.

            -Защо точно аз трябва да се занимавам с тази работа?

-Кой друг?- пита ме докторът, като облича палтото си.- Няма кой. И на мен не ми е особено приятно.

-Знаеш ли приказката за ковача и наковалнята?

-Знам я, и аз не обичам моята- той говори, а аз си мисля, че ще бъде много трудно да се намери автомобилът, който е блъснал жената, тъй като налице има само един труп и дори не знаем къде е станало това.

-Капитане, какъв си искал да станеш като малък?

-Голям.

-Питам сериозно.

-Шивач.

-Какво?

Нищо. Мисля си, че когато отговорих на същия въпрос със същия отговор преди много години на баща ми, той възкликна по същия начин. Не виждам нищо лошо в тази професия, стига да я обичаш. За мен тогава професията беше свързана с притежаването на велосипед. Беше много елементарно, за да се сети баща ми, откъде идва влечението ми към тази професия. Забравил съм вече името на момчето, което започна работа като общ работник в шивашката кооперация и след два месеца си купи велосипед. В това се криеше тайната, във велосипеда. Мислех си тогава, че само ако започна и аз работа, ще мога да си купя. Сега виждам, че съм имал поне четири начина да се сдобия с велосипед. После станах шлосер. Велосипед не си купих. Докторът има дълги и тънки пръсти. По ръцете му няма нито една раничка. Когато се нарани, спира да работи.

-         Докторе?

-         Да

-         Имал ли си велосипед като малък?

-         Не. Защо?

-         Питам.

Не мога да му кажа защо го питам. А и той едва ли се интересува. Кникнал е със страничните ми въпроси. Много често се налага да работим заедно. Като тази вечер. Лампата в кабинета ми не свети до късно. Свети лампата в кабинета на доктора. Установили сме вече чий е трупът.

-Прилича на убийство.

-Прилича.

На нищо не прилича. Гладен съм. Нищо не излиза както трябва. Няма никакво обяснение. Така, както няма обяснение защо стоя тук и какво мога да направя тук, именно оттук, от кабинета на лекаря.

            -Да имах твоя сън – докторът е сложил върху вестник на масата малко сирене и няколко домата.

            -То пък един сън! Кошмари- отхапвам от домата и скачам. Докторът ми подава нож.

            -Ето ти ножа, срежи го.

Аз изтърсвам от дрехите си пръските от домата. Никога не съм могъл да ям домат, без да се напръскам. Нарязвам го. След това запалвам цигара.

            -Забавиха се.

Бави се Иванов. Би било добре да има друга фамилия, а не като тази на доктора, но е така. Иванов- оперативният работник- отиде при близките на Цанка Стоянова, за да провери дали не са взели те трупа. Плъзнах се по линията на най-малкото съпротивление. Възможностите за изчезването на трупа не са кой знае колко. Най-вероятно е близките да са го взели. Не искат трупа да бъде аутопсиран. Често явление. Искам да кажа, че е често явление близките да са против аутопсията, а не че е често явление кражбата на трупове.

            И все пак е абсурдно. Не могат да се съпоставят нещата така, че всичко да дойде на мястото си. Ако те са го взели, то какво прави тук другият. Идването на оперативния работник щеше да изясни къде се е дянал първият. Да разказваш, няма кой да ти повярва. И на мен не ми се иска да вярвам, но едно е да ти се иска, а друго е, съвсем друго е това, което се случва в действителност.

            Щеше да бъде добре, ако можех да отложа другата работа и да се занимавам само с този случай. За съжаление това беше невъзможно. Чакаха  ме десетина други дела  и всички  с определени срокове. Когато се разбра, че близките на Цанка Стоянова действително са взели трупа, отпадна една въпросителна. Това се очакваше.

            Бях се облегнал на решетката на прозореца и гледах навън. Беше ми студено. Времето през последните дни стана доста студено, парното отопление работеше отдолу нагоре, стаята ми почти не се отопляваше. Когато мъжът влезе в кабинета, вече бях зад бюрото.

-         Вие сте съпругът на...

-         Да, аз съм съпругът. Хванахте ли убиеца?

-         Спокойно, най-напред ми кажете на кого сте съпруг, кой е убит и какъв убиец трябва да хванем?- попитах, като си мислех, че нямам право да му задавам в такъв момент такъв въпрос. Той има изморен вид, но това не му пречи да е убил жена си, всичко е възможно, не мога да изключа нищо. Дошло ми е до гуша от всичко това. Иска ми се по човешки, топло да му изкажа съболезнованията си, а съм длъжен, трябва да проверя, т.е., да му задавам въпроси, които ще му бъдат неприятни, и дълбоко в себе си да се съмнявам в неговата невинност. Всъщност, той е невинен, докато не се докаже обратното, но щом ще доказвам обратното, трябва да приема, че той... може да ти се пръсне главата: виновен, невинен... нищо не пише на лицето му. Разпитът си е разпит и трябва да продължи, колкото и да е неприятно. Трябва да установя много истини. Съпругата му Росица Стоянова излязла вчера до зъболекаря, но не се върнала. Не се върнала и вечерта. Днес се обадил в полицията...пратили го при мен. Сега чака да му кажа кой е убил жена му.

Един час по-късно го изпращам до вратата. Връщам се до прозореца и препрочитам показанията му. Все още съм в неведение. Разбрах коя е тя, къде работи, какви познати има, какви близки, къде ходи, кое е предпочитаното и място, връзките и, къде е ходила последния ден. Информация, която в момента не ми служи за нищо. Почти никога истината не се открива там, където се търси. В повечето случаи се появява случайно. Случайно, като научно откритие. И също така, за да попаднеш на следа, да направиш откритието, трябва да си подготвен за него, трябва да си извършил десетки справки, запитвания, разпити, да си отхвърлил едно или друго и тогава случайно да срещнеш истината. Едва ли има неразкрито престъпление, при което да не е имало докосване до истината,без тя да бъде разпозната. Всъщност, какво имам вече: идентифицирани са двата трупа, знам кой е взел трупа на Цанка Стоянова, парченце боя в косата на Росица Стоянова. Анализът показа, че това е боя от автомобил. Няколкото заключения, които имам, рисуват доста точна картина на събитията. Блъснал я е автомобил, автомобилът е бял, ударът е високо, ударена е в главата, т.е., това не е бил лек автомобил. Ударена е в лявата тилна част на главата, била е права в момента на удара. И все пак е абсурд. Какво ще прави в моргата? Отговор може да даде само шофьорът, който я е блъснал, само че най напред трябва да установя кой е той. Преглеждам още веднъж всички материали, правя бележки, после вадя кутията с цигари и преброявам цигарите. Точно дванадесет. Обръщам една с филтъра надолу и излизам.

            Иванов, оперативният работник, е много съвестен. През нощта няма да ме събуди, ако не съществуват сериозни основания за това. Той наистина не ме събужда. Ако знаеше, че не спя заради тази проверка, не би чакал до сутринта. Когато влизам в кабинета си, телефонът вече звъни.

            -Капитане, автомобилът е намерен.

Не успявам да се изненадам. Просто ми се спи.

            -Взехте ли проби за анализ?

            -Да, чакам резултата.

Половин час по-късно той влиза в кабинета ми:

            -Това е, съвпадение по всички пунктове: два слоя, пълна идентификация.

Просто не ми се вярва... всъщност го очаквах.

            -Точно ли е проверено?

            -Съвсем точно. Успял е да ремонтира автомобила, височината отговаря.

Не ми се вярва, този път не беше случайно. Няма изстрели, няма главозамайващи умозаключения, които поставят на изпитание интелекта. Нищо подобно- обикновена, делнична работа, със своите отегчителни подробности, със своите десетки безплодни проверки, докато най-после...

            Пред мен е братът на Цанка Стоянова. Гледам ръцете му, които е скръстил отпред на корема. Външно е спокоен. Лицето му излъчва първичен интелект.

-         Вие ли взехте трупа на сестра си? – не мога да нагодя тона си, а и не ми едо никакъв тон. Става въпрос за сестра му, отношенията ни в момента са малко или много- деликатни. Мъча се да го разбера, но кражбата на трупа поставя под съмнение въпроса за причината за смъртта и. Обяснявам му това.

-         Не даваме да я режат.

-         Ще се наложи ексхумация. Всъщност, ще се изясним. А сега ми кажете в колко часа го взехте?

-         Трябва да беше към единадесет часа.

-         Кой ви каза къде се намира трупът?

-         След обяд бяхме в болницата, никой не криеше къде ще бъде.

-         Кой разби вратата?

-         Аз я дръпнах и тя се отвори, ламарината се откачи.

-         Колко трупа имаше вътре?

-         Само този, на сестра ми.

Още няколко въпроса изясниха, че внасянето на трупа на Росица Стоянова е станало, след като е бил изнесен този на Цанка Стоянова.

-         Не мога да кажа какво е станало после, ние си заминахме.

Усилията, които се хвърлят за издирването на една истина, никога не могат да донесат удовлетворението, което би искал. За няколко дни се забравя. Работа ежедневна, изморителна, делнична.Като приключа с този случай, ще си потърся друга работа. Искам да правя нещо с ръцете си. В момента барабаня с тях по бюрото. Чакам шофьора. Истината е, че повечето време преминава в чакане. Чакам резултатите от експертизата, чакам телефонен разговор, чакам албум, чакам свидетел, чакам, мислено провеждам десетки пъти на ден един разпит. Уточнявам, маркирам, отхвърлям, съставям планове, изчислявам. Проверявам версии, възстановявам разкъсаното време минута по минута, докато се получи едно цяло и истината намери място в него.

            Тодоров отваря вратата на кабинета ми и влиза.

-         Здрасти, ще пием ли кафе?

-         Ще пием, сядай.

-         Викал си ме?

Отношенията ни с него трудно мога да определя. По-скоро дружески, отколкото служебни.

-         Да, виках те.

-         Какво има?

-         Да се видим.

Той се разполага на стола вдясно от мен, като се обляга с лакът на бюрото. Подготвям машината за кафе, наливам вода, зареждам я.

-         Какво мислиш за кафето?

-         Какво да мисля?

-         Нищо, горчиво е, мисля, че ще е горчиво.

-         Ще сложим повече захар.

-         Ще сложим- пъхам щепсела в гнездото и сядам на мястото си.

-         Как си?

-         Добре съм, както виждаш.

-         Страхувам се, че ще трябва да ти разваля настроението- иронията ми е очевидна. Той ме гледа, без да помръдне.

-         Моята работа е шофьорска, няма какво да му мисля- гледа ме  втренчено,- нали така, все зад волана, няма почивка.

-         Не можеш да се оплачеш, само при повикване.

-         Да, но когато те повикват непрекъснато...

-         Но имаш свободно време. Например, на двадесет и пети този месец?

-         Целия ден бях на път. Питай доктора.

-         А вечерта?

Той ме гледа. Кафето изтича в каничката съвсем не навреме. Телефонът също звъни не навреме. Изобщо, обстановката дотолкова противоречи на представата за един такъв момент, че с усилие сдържам желанието си да не помета телефона от бюрото на пода. Не го правя. Никога пред външни лица. Телефонът продължава да звъни.

-         Къде беше вечерта? – повтарям въпроса, като повдигам слушалката на телефона и преднамерено, прекалено внимателно я поставям отново върху вилката на апарата.

-         Къде съм бил?

-         Въпроса зададох аз. Мисля, че е редно да ми отговориш ти? Ако те затруднява, тогава мога и аз да ти кажа какво се е случило.

Чувствувам се отвратително. Имам чувството, че аз не съм аз, че някой друг седи зад бюрото ми. Обзема ме гняв срещу тази истори, с която се занимавам, срещу Миньо, срещу телефона, срещу кафето, което изстива в каничката. Вече не съм сигурен, че историята е толкова абсурдна. Интересуват ме само подробностите. Подробностите, които обикновено са отегчителни. Сега трябва да сглобя времето минута след минута.

-         Значи така? Знаеш какво се случи през онази нощ- той стана от стола и започна да се разхожда из стаята. Това противоречи също на общоприетото поведение на един заподозрян, но не мога да направя нищо друго за него, освен да го оставя да се разхожда.

-         И така?

-         Не, това не е вярно! Кое не е вярно?

-         Нищо не е вярно!- гедат ме едни очи, които не познавам, лицето му е без промяна. Мисля си, че много добре се владее.

-         Трябва ли да смятам, че нарочно си я убил?

Той сяда на стола. Гледа ме дълго. Мълчи. После пали цигара.

-         Не я познавах. А ти си бил хитър, така е, хитър си. Не си умен. Ако беше умен, можеше да ми помогнеш. Умът ти стига да откриеш кой го е направил, но не дотолкова, че да си помръднеш пръста за мен!

Мирисът на машинно масло се е загубил нейде далече. Отварям нов пакет цигари.

-         Престани. Знам какво си направил за мен.

-         Няма.Не това исках да кажа.

Знам,че точно това искаше да каже, и двамата знаехме какво иска да каже.

-         Нищо не съм забравил. Знам, че синът ми дължи живота си на теб- БЛОГРОЛ




Гласувай:
4



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: marinovdm
Категория: Лични дневници
Прочетен: 80588
Постинги: 32
Коментари: 90
Гласове: 321
Архив
Календар
«  Февруари, 2023  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728