Бездействието ми се изразяваше в това, че седнал зад бюрото, гледам пред себе си и се опитвам да изключа една по една версиите за причините за убийството в с Маломер. После се опитвам да съставя някакъв модел за убийството: На 7 юни човекът се прибира в дома си. Връща се от пивницата. Отваря пътната врата, тръгва по алеята от базалтови плочки в нещо като тунел от лози, но не е тунел, тъй като асмите са вдигнати високо, а встрани е открито. Някой, който търся от полунощ, се е облегнал на оградата, върху нея има поставена ловна пушка и този някой се прицелва. Премерва се точно, Стоян Ташков пада на базалтовата пътека и повече не става.
По такъв начин съставям модела, но веднага се улавям, че това не е модел, а фактическата обстановка, която знам за убийството. знам още, и това, че убитият е на 63 години, че е бил в пивницата до 23,10ч., след което си е тръгнал. Изстрелът се е чул в 23,30ч., а аз пристигнах на местопроизшествието в 0,10ч. на 8 юни същата година. Това са изходните данни. От тях тръгвам да търся убиеца. Него го няма, укрил се е. Има само един труп, гърдите на който са пробити с бренеке на едно място, но на това място се намира сърцето. Смъртта беше настъпила веднага. В случая това е без значение. От значение, мисля, е тапата от патрона, която се намери на местопроизшествието, по точно, до оградата.
Докато се занимавам с пилеене на времето си, чертая по листа пред себе си. После установявам, че съм скицирал двора и пътеката, мястото с трупа, оградата и мястото от където е стреляно. Остава само да нарисувам пушката на зида и над нея да напиша „бум”. Не го написвам, мачкам листа и го хвърлям в кошчето до краката си. Знам скицата наизуст, виждам я със затворени очи, рисувам я несъзнателно. Бих искал да си представя лицето на човека зад оградата, но то се губи, скрило се е, като човекът е отнесъл със себе си и пушката, оставил е само една тапа от ловен патрон близо до мястото на изстрела.
Дворът е малко повече от декар, оформен като правоъгълник, обърнат с късата си страна към пътя. Къщата се намира в дъното на двора, в северозападния край. Откъм пътя се издига ажурна ограда от циментови елементи с височина около метър и шестдесет. От останалите три страни дворът е ограден със зидове с почти същата височина. Пътеката, покрита с базалтови плочки, разделя двора на две половини и отвежда до къщата. От двете страни на пътеката са строени асми, които се преплитат нагоре.
Часът е вече четири. Докато се съмне, мога да разпитам още двама или трима души, които, както и за мен, нощта е свършила в момента на изстрела. През деня ме чакат много разпити, проверки, огледи. Въпросът е обаче какво да питам през деня? Кой къде е бил, чул ли е изстрела, какво може да каже за убития, що за човек е бил, имал ли е врагове и т.н. Съкращението „и т.н.” означава моето безсилие в момента, тъй като това, което знам, го знае почти цялото село. Знам, но не съвсем, защото, ако селото знае сега това, което аз знам, то аз не знам какво знае селото.
II
Утрото не донася нищо ново, освен дъжд.
Следобед, към три часа, когато срещу мен сяда младежът, когото очаквах, започвам по друг начин:
-Тя, тази история няма да се разбере по друг начин, ами дай да завъртим един номер на селото, че да потръгне работата.
Сиреч, искам да се доверя на младежа. Справката за него стои пред мен, знам я наизуст.
Той ме гледа доста време мълчаливо, малко разочарован от думите ми, думи, които, изречени от следовател, никак не се вписват в съзнанието му. Приглажда с ръка черната си, дълга коса, преметната на едната страна, кичур от която пада в очите му.
-Как се казвате?- питам и продължавам да изучавам справката пред себе си: тракторист, скоро се оженил, скоро излязъл от казармата, служил като граничар, награден за проявен героизъм при залавянето на нарушител. Отделна справка от оперативния работник.
-Иван Димов- отговаря ми младежът.
- Въоръжен ли беше нарушителят?
- Кой нарушител?
- Този, който залови като граничар?
-Въоръжен?! Няма такова нещо. От изселниците, връщаше се нелегално в страната. Тя стана една...
-Добре, ще ми разкажеш после как е станало. Сега искам да раздвижим малко селото, съгласен ли си?
- Не знам с какво мога да помогна.
- Проста работа, като свършим разговора, ще отидеш в съседната стая. Шах играеш ли?
- Играя- гледа ме недоумяващо- играя, но сега...
- Виж какво, вземаш това- подавам му шаха, намерен в едното от крилата на бюрото- и отиваш в другата стая, затваряш се вътре и играеш шах сам, докато те повикам. Няма да се обаждаш на никого. Мисля, че до вечерта ще изясня някои работи. После ще направим една партия двамата. И не се изправяй до прозореца. Гледай да не разберат какво правиш вътре. Ако чуеш нещо, не се обаждай, каквото и да става.
Вече нямам избор, селото се е затворило в себе си и никой не казва повече от това, което знам, а на мен ми е необходимо нещо повече. Иван Димов влиза в стаята с шаха, завъртам ключа след него, викам кмета: „задържах го”.
- Няма да е той, не е такова момче- кметът клати глава.
- Не може да не е „вътре”- гледам списъка за следващия свидетел. Кметът се муси, явно му падам в очите като следовател, но всеки с работата си.
След кмета, селото се представя от около петдесетгодишен човек, ръцете му са груби от полската работа, мачкат каскета и от време на време едната ръка го удря в коляното. Челото му е голямо, веждите рунтави, очите гледат тежко и открито.Думите му падат отмерено, нарядко забързва, но то е от вълнението.
- Той, Стоян, че си падаше малко по тънката част, падаше си, но синът ми няма нищо общо с тази работа. То, ако става въпрос, кой не се е заканвал на Стоян, но тогава си остана само със заканите.
- Хайде, човекът е над шестдесетте, какво може да направи на жените?
- Ми то не за сега ми е приказката, а за едно време.
- Добре, а защо преди не ми казахте?
- Ами защото това са си наши, вътрешни работи на селото.Ние си го знаем Стоян и на сериозно не сме го вземали, повече майтап сме си правили с него. Беше мераклия, имаше дума, че самичък си пуска слуховете.Ама оттогава има триисе години, в последно време не се беше чувало такова нещо. Преди двадесетина, може и повече години да има, бяха го били, дето закачал жените по къра. Като го биха, се кротна, само че не веднага, мина време.То и от бригадирството го смениха тогава, направо го изгониха, ама се чу, че са го сменили за несправяне с работата. Какво има да се справя, цялото село знаеше защо го сменят. Да знаеш, гражданино следовател, Ванчо не е виновен в тази работа, не че ми е син, ами щото Стоян нищо не му е направил и грях си вземаш на душата, дето го запираш. Та това исках да ти кажа. Цялото село може да го потвърди.
Той говори, а аз си записвам в бележника, сега машина не ми трябва, имам нужда от магнетофон, но къде ти тук такъв.
-Значи, тогава не откриха кои са го били?
-Какво да ти кажа, то и много не го търсиха, кво ще ги търсят, цялото село срещу него...идваха от милицията, питаха, ама никой нищо не знаеше. Това беше, ама сега е друго, Стоян сега какво, то, минали работи, кой ще му дири?Той, Ванчо, хабер си няма от тази работа. Излиза човекът, а аз се захващам с листовете на бюрото, подреждам /то какво ли да подреждам/, чакам. Допреди малко нямаше с кого две думи да обеля, а сега цялото село се тика напред. Разпитвам още няколко души, все същото.
Викам моя шахматист, сядаме за по една партия. Разиграва ми един царски гамбит, прави ме мат за нула време. Нареждаме фигурите отново.
- Ти – питам- Стоян Ташков познаваше ли го?
- Как няма да го познавам? Всички се познаваме в селото.
- А има ли някой, който много да го мрази?
- Кой, дядо Стоян ли? Не мога да кажа такова нещо. Трябва да обвиня нахалост.
Прикривам царя си с офицера и се приготвям да направя рокада.
- Да е напакостил някому в селото в повече?
- Не съм чул, ама мога да попитам. Не вярвам да е от нашите.
Той прави ход, а аз малка рокада.
- Какво значи от вашите, мислиш ли, че може да бъде външен човек?
- Не знам, селото може да знае, но аз нищо не мога да кажа.
-На мен ми трябва добър партньор не само за шаха. Разбираш ли?
-Разбирам. Можете да разчитате на мен.
- Колко ловци имате в селото?
-Седем... не, осем.
-Заедно с бракониерите ли?
-Не, такива, дето са без билети са трима.
- Направи ми един списък за утре сутринта.
Няма причини момчето да съставя този списък, той е в бюрото ми. Просто искам да прави нещо.
- Свободен ли съм?
- Свободен си... Впрочем, от бояджилък разбираш ли?
- В казармата ми се е случвало, я и после...защо?
- Входът на кметството нещо ми се вижда с потъмнели стени, няма да е зле да го боядисаме.
Той ме гледа, явно не разбира какво искам да му кажа.
- Виж сега, сутринта тук ще има една кутия с нещо като вар, вземаш четка и започваш да замазваш стените на входа...
Уточняваме какво точно ще боядисва и излиза навън, а аз се замислям дали имам право да върша това, което правя в момента. Само че моментът не пита, той идва и си отминава и не го ли уловиш, сърди се на себе си.Засега имам всички основания да се сърдя на себе си. Не съм мръднал кой знае колко напред. Изобщо се намирам в крайно неизгодно положение. Засега успях само да настроя кмета срещу мене.
В съвета имат стая за гости, чиста и светла е, само баня няма. И човека, който търсех, го няма. Не държа особено къде ще го срещна, само да го срещна. Възможно е да е някой от ловците или от тези, които имаха пушки. Възможно е и да е някой от техните близки, възможно беше да е някой, за когото не знаем, че притежава пушка. Май че кандидатите станаха повече, отколкото ми се иска. За утре балистичната експертиза ще уточни доста неща и много от тези „възможно е”, щяха да станат „невъзможно е”. Междувременно трябва да се изяснят алибитата на притежателите на пушките, и по-точно, алибитата на самите пушки, ако може така да се каже. Това няма да е толкова трудно, тъй като не е ловен сезон. Оперативният работник през следващия ден ще свърши и тази работа. Това наистина е слаба следа, но все пак следа. Обемът на работата, която ме очаква не ме плаши. Страхувам се, че ако не успея да разкрия убиеца, селото така и ще остане с убеждението, че съм се насочил към невинен човек. А и той ще трябва да доказва своята невинност пред селото независимо от изявленията, които щях да направя, че не е виновен. Кметът междувременно е успял да сподели на няколко места, че им е изпратен некадърен следовател. Трудно ми е да се оправя с всичко това. Не съм разбрал кога съм заспал на стола. Ако някой от селото е гледал тази нощ светещия прозорец, сигурно си е мислил, че цяла нощ съм работил.
III
По нищо не личи, че е ловец. Всъщност, глупаво е да очаквам, че това ще личи от пръв поглед.
- Трябва да си добър ловец- забелязвам и си мисля за друго. Съвсем тайно си мисля за друго и той също така съвсем тайно си мисли, че го питам не за това, за което съм го повикал.
- Ами минавам за добър. Ама добър ловец беше дядо ми. Той на спряло не стреляше, не е като сегашните ловци. Заек да види, ще го вдигне, ще изчака да се отдалечи, дето викат, тютюн ще запали и тогава ще свали пушката и ще се прицели. Пък сега, гледам ги, на място, то вързан заек все едно че стреляш. Аз от дядо си знам, на спряло да не стрелям.
- Стоян Ташков дали е бил спрял?- пресичам го и вадя цигара от пакетчето си. Той засича думата си и не само я засича, а изобщо спира да говори.
- Питам, Стоян Ташков дали се е движил, когато е гръмнала пушката, или е бил на едно място?
- Ами казаха, че бил ударен право в сърцето. Други викат, че със сачми бил надупчен, ама според мен аз вярвам повече да е бренеке, защото бренекето убива човека на място, а сачмата... трябва отблизо да е било.
- Ти къде беше оная нощ?
- Вечерта бях в пивницата, после се прибрах.
- Към колко часа се прибра?
- Виж, господин началник, това не мога да кажа, часовник нямам. Прибрах се тихо, щото иначе жената нямаше да ме остави да спя цяла нощ. Като се събуди, че като почне, а бе...
- Какво прави, като се прибра?
- Легнах, кво да правя? Легнах, ама в другата стая, нали ти казвам, гледах да не събудя жената, даже не се събличах, така, с дрехите си легнах.
Гледам го и си мисля, че няма никакво алиби. Почти е сигурно, че и при останалите ще е така. Тези, които ще посочат някакво алиби, или ще бъде много слабо, или ще бъде толкова солидно, че просто няма да му повярваш. Лесно е, когато всички имат алибита, проверени, само един няма, хващай го и го притискай до стената, няма начин да не излезе, че е той, щом останалите имат солидни алибита. Най-лесно е, когато някой го е видял да тича с димяща пушка в ръката.Да, но никой не го е видял, нито пък е тичал. В случая, това с установяването на алибито доникъде няма да ме доведе.
- После кога се събуди?
- Чак сутринта. Жената ме вдигна, ставай, убили са Стоян.
- Имаш ли някаква представа кой може да е бил?
Той клати отрицателно глава.
- Жена ти от къде е разбрала?
- От съседката Мара, тя всичко знае. Сутрин много рано става, гледа някое пиле не е ли прехвръкнало в нейния двор. Лови ги. Четири кокошки ми отмъкна тази година. То така, ако има начин, другарю началник, да я извикаш нея, да се научи да не пипа чужди кокошки.
- Съседката ти как се казваше?
- Мария, Мария Гешева. При последната регулация едно парче от нейния двор го дадоха на мен, ама аз да не съм го искал?
- А ти как се казваш?
Той ме поглежда изненадано и недоверчиво. После забързано казва:
- Аз съм Иван. Иван Стаматов Николов. Петнайсе години бях горски, а сега съм пазач в стопанството. Член съм на офето и всички ме познават.
Мисля си, че тоя с кокошките трябва да му тегля чертата в списъка на заподозрените. Имаше нещо в израза му, когато ми говореше за кокошките си, нещо, което ме кара да мисля, че си губя времето с него.
- Стоян Ташков имаше ли врагове в селото?
- Е, чак врагове... не знам да е имал врагове, но не го обичаха много. Аз един път съм му съставил акт, беше сякъл в забраненото. Той ми се закани. Много време не се поздравявахме, започна да ме поздравява чак когато Гайтана напусна селото, ама бяха минали пет години, толкова ми се сърди.
Паля нова цигара. Слушам го и си мисля, че пет години не са малко време, не си оправят сметките веднага, ами се сърдят, влачат отношенията си с години, докато са я докарали дотам, че не виждам как ще се оправям.
- Та за какво казваш , че са се скарали с него?- питам, колкото да подържам разговора.
- -Кой, Стоян и Гайтана ли? Ами чу се тогава, че Стоян бил ходил с жена му, жената на Гайтана. Ама май че не беше вярно, то колко село сме, щеше да се разбере, ако има нещо... После се разведоха, тя, жена му де, замина за София, а Гайтанджиев живя още няколко години тука, после се пресели в Голяма поляна. Построил си там къща, казват. Те с Мара нещо имаха, другарю началник, тая Мара, дето ми пипа кокошките, някой път ще я хвана и не знам какво ще стане. Ама Ванчо наистина ли го запря? Няма да е той, да знаеш, не е такова момчето.
- Не съм го задържал, играхме шах с него снощи, победи ме даже. Не го ли видя отвън, щеше да боядисва коридора тази сутрин?
- Нямаше го, има само пръскачка и четка! Ми що казаха, че Ванчо бил задържан? Нали ви казвам, разправят си хората щяло и нещяло.
- Колко души в селото имат пушки- пресичам го.
Той започва да пресмята, като движи безшумно устните си.
- Единадесет. Единадесет с моята.
- Някой да е ловувал през тези дни?
- За такова нещо вземат билета.
- Ами тези, дето са без билети?
- Не, никой не е ловувал, не вярвам. Аз моята пушка не съм я пипал от зимата. С рязана цев е, остана от баща ми.
- Ще ми донесеш ли пушката си да я видя? Сигурно я заключваш добре?
- В къщи я държа, заключена в килера.
- Донеси ми я. Или, я да не се разкарваш пак, дай я на Петров, помощника ми той и отвън.
Капитан Петров, който говори пред кметството с няколко души, тръгва с Иван Стаматов. Гледам ги през прозореца как се отдалечават. Навън все още ръми, но съвсем слабо. Неприятно време. Още по- неприятно е, че липсва каквато и да е нишка, от която да се подхване работата. Петров също се върти в някакъв затворен кръг. Много хора са имали мотиви да извършат убийството, но нищо конкретно, при това мотивите им са стари, отпреди десетина-петнадесет години. За да убие човек след толкова време, е необходим сериозен мотив, по-сериозен от тези, до които се бяхме добрали. Единият съставил акт, другият се разсърдил, третият напсувал, без да каже защо, четвърти подозирал жена си, с друг се гледали накриво... и това ако са мотиви?! С капитан Петров по три пъти на ден се гледаме накриво, но това не ми пречи да предпочитам него пред всеки друг оперативен работник.
IV
Мария Гешева, водица на около петдесет, с все още запазена хубост, с правилни ерти, с тяло и лице, които укриват поне пет-шест години от възрастта и. Очите и са големи и черни, подчертани внимателно със сенки и грим, с очертани вежди, гледат предизвикателно, по женски предизвикателно и призивно.
Разказът и не се отличава с нищо особено. Нямала какво да каже, тъй като спяла през тази нощ, чула изстрела, по –точно, не чула изстрела, ами нещо като гръм, който я събудил, станала да погледне, мислела, че ще вали, излязла на двора,всичко било тихо.
Отново гледам скицата пред себе. Дворът на Гешева е съседен с този на Стоян Ташков, дели ги каменен зид с височина около метър и шестдесет, както съм отбелязал и в протокола за оглед. Оградата е скосена така, че мястото, където се намери Ташков, и оградата в дъното на двора от страна на Гешева са на разстояние не повече от пет-шест метра. На това място при огледа се намериха следи от обувки с дължина на стъпалото 29,5см, три фаса от цигари с филтър. Те в момента се намират в лабораторията за установяване на марката им. От оградата следите минават през двора, стигат до зида, който дели двора на Гешева с този на Иван Стаматов, и се връщат обратно към външната ограда. Дължината на крачката е между 80 и 85см с ъгъл на стъпката около 20 градуса. На два метра от зида, /този откъм пътя/ са останали добри отпечатъци от обувките, което позволи да снемем още вечерта отливки.
Обувката е с характерна шарка на подметката. По късно тя се оказа характерна за цялото село, тъй като с такива обувки е обуто поне половината от неговото мъжко население. Характерна е липсата на част от шарката на следата.
А Иван Димов се заема с желание да боядисва стените в коридора на кметството, като при това проявява такова старание, че залива стълбищната площадка с бялата и прилична на вар смес. Като бояджия- нищо и половина, само хаби материала, но затова пък няма начин човек да мине през площадката и да не остави следите си.
- Вие сте съседи с Ташков, нали?- питам Гешева, като продължавам да гледам скицата пред себе си.
- Съседи сме, живеем на ъгъла; от едната страна е Стоян, от другата Иван, Иван Стаматов. Той, Стаматов е ловец.
- Кога разбрахте, че Ташков е убит?
- Още през нощта, събраха се много хора, ние нали се видяхме с вас, другарю следовател? През нощта ми поискахте найлоново парче, да закриете някакви следи.
- Прочетете и подпишете тук и тук.
- Това е, нали повече няма да ви трябвам?- подписа се на посочените места.
- Свободна сте.
V
Симеон Симеонов този ден не бил в селото. Това потвърждават и жена му, и съседите. Вечерта се прибрал към десет часа и си легнал. През нощта, не знаем дали е ставал. Със Стоян Ташков са били в добри отношения. Жена му е била свидетел по делото за развода на Гайтанджиев. Казала в съда, че Гайтанджиев биел жена си, че не живеели добре. Иначе Симеонов е кротък човек. Симеоновица обратно. Знае къде какво е станало в селото и къде какво има да става. Само за убийството не може да каже нищо, въпреки, че устата и не спира .
-На, другарю следовател, какви къщи направиха хората, пари направиха, а моят- нищо. Вярно, не сме на улицата, и кола имаме, дванайсе години чакахме за нея, ама по-друго си е. Той се върне от лозето, вземе пушката и на пусия за чакали. Смеят му се хората в селото. Къде ти лятно време чакали ще бие? Ама ходи. До сега само ходенето му е останало.
Чакам кога ще спре да говори, кога ще си поеме дъх, че да мога да я прекъсна. Имам чувството, че говори и при издишване и при вдишване без прекъсване, като в същото време ръцете и не спират да ръкомахат. Мисля си, че ако и моята жена в къщи говори така, и аз ще ходя лятно време на лов за чакали.
- Мария Гешева познаваш ли я?- успявам да вмъкна един въпрос.
- Че как няма да я познавам. Тя е вдовица, сума време въртя опашка из село,то ако питаш мене, ама няма да го записваш, само така ти го казвам, тя едно време с Гайтанджиев имаше нещо. Откакто се изсели обаче, я съм го виждала един-два пъти, а не, рядко идва в селото. Те с жена си се разведоха, та Мара му беше любовница, тайно се любеха, ама то колко е в село, такова нещо крие ли се- После, като се развеждаха, аз бях свидетелка на Кера, жена му; не казах тогава в съда за Мара, щото бяхме близки с нея, какво ми влиза в работата, само аз знаех, никой не говореше за това, само си споделяхме така жените, като се съберем.Тогава в съда казах само, че я бие, после тя се запиля някъде по София, а той отиде по селата.
- Защо се разведоха?
- Ми нали това ти разправям. Гайтанджиев беше харесал Мара, то какво ще и харесва, нищо хубаво няма в нея, нали я гледаш сега каква е, все се боядисва, все се маже, то една хубост, ама ха де!Гайтана като тръгнал с Мара, хич не сайдисвал Кера.
Гледам навън и чакам езикът и да се завърже на възел, та да спре да говори.
Щом жената излиза, викам Петров.
- Донесе ли пушката на Стаматов?
- Тук е.
- Събирай пушките и на останалите и да ги изпращаме за експертиза. Нямаме време за губене. Разбра ли как е с пиенето Стаматов?
- Разбрах, от сто и петдесет грама става на барбарон.
VI
Експертите са катехорични. Изстрелът е даден с пушката на Иван Стаматов, бившия горски. В заключението следват подробности за някакъв дефект, получен при рязането на цевта, за идентификационни признаци и т.н. Неща, които в момента малко ме вълнуват.
Двамата с Петров мълчим. Питаме се с очи, а може и да греша, но май и двамата мислим за задържането на Стаматов. Това с пушката е факт, пред който всеки прокурор би подписал постановлението за задържане. Петров все още мълчаливо ме гледа. Затова обичам да работя с него. Никога не бърза да се оттърве от работата, като я прехвърли на друг. И двамата вече виждаме Стаматов задържан.Ако не успеем да докажем невинността му, ще трябва да отговаря за убиъството на Стоян Ташков.
- Какво мислиш? – реши мълчанието Петров.
- Нищо. Какво да мисля? Пушка като пушка, с нея е стреляно.
- Вратата на килера беше отворена и пушката хвърлена в ъгъла. не беше подпряна или закачена, а направо хвърлена.Стар ловец така не си оставя пушката.
- Може да е била паднала или той да я е хвърлил. В такъв мемент всеки може да сгреши.
- Стаматов беше учуден, че килерът е отключен... И още нещо- много спокоен ми се видя.
- Това спокойствие може да се изиграе. Ако е някой хитрец, а изглежда, че е такъв.
Петров мълчи, дълго време мълчи, после вдига глава:
- Да го задържим тогава.
Свалям капака на машината, подострям една кибритена клечка и започвам да чистя буквите на машината с нея.
- Ами ако не е той?- питам, като се мъча да изчистя набития мъх и мастило от буквата „ж”.
- Пушката е неговата.
Натискам по силно и клечката се счупва.
- Това за кокошките беше много естествено- говоря повече на себе си, защото знам, че трудно мога да убедя Петров с такъв аргумент.
- И то може да се изиграе- връща ми той репликата.
Подострям нова клечка.
- Може- съгласявам се- ама точно пък той няма мотив за убийството. Половината село има, а той няма. Бил го глобил навремето, много важно...
- Не сме установили дали след това не е имало нещо между тях.
- Ще ми се да поработим още малко около другите.
- Ако знаят шефовете докъде сме стигнали и какво правим...- Петров се мъчи да изглежда спокоен- ще ни пратят и двамата на постова работа.
За постовата работа не трябваше да го казва и той много добре го знае. Това си му е сигнал, че е съгласен с мен и трябва да продължим работата.
- Какво и е на постовата работа? И двамата сме я работили, какво искаш да кажеш?
- Нищо- вика ми той и очите му се присвиват, присвиват, претегля докъде ще стигне избухването ми. Само че той знае предварително докъде ще стигна. Това ни е на нас театърът. Когато стигнем до задънена улица, или си мислим, че няма изход или че пътят е прекалено чист, започваме да си играем на въпроси и отговори. Ако не успеем да се убедим един друг, той ми пуска репликата за постовата работа. После аз му отговарям съответно и започваме цялата работа отначало-
- - Кой е следващият?- питам го и Петров отлично ме разбира.
- Май че се ядоса?
- Не съм се ядосал. Да се ядосва кметът, че цяло село му е на главата. Нашата работа е да разкрием убиеца.
- Че нали го разкрихме?
- Много е чисто. Прекалено е чисто.
- То кога ли може да ти се угоди, или е много объркано, или пък е много чисто.
VII
Петров излиза и се връща след няколко минути.
- Иван Димов го няма отвън.
- Е, и? Отишъл е да обядва.
- Да, но на площадката идеално се е отпечатала нашата следа.
Скачам от стола.
- Кой идва последен?
- Мисля, че Симеонова.
Споглеждаме се. Като двойкаджии пред черната дъска, на които са дали задача от олимпиада. Много умно се споглеждаме.
- Кой е влизал вътре в съвета?
- Не знам, Димов го няма отвън.
Единственото, което можем да направим, е да отидем при кмета.
- Някой да е идвал при теб?- още от вратата го пита Петров.
- Не, защо...- кметът вдига глава- никой не е идвал.
- Но някой е влизал в сградата. Къде другаде би могъл да отиде?
- И е излязъл.- Петров се отпуска на стола.
- Никой не е идвал- кметът потрива брадичката си с ръкав- шофьорът на джипа идва, изпратих го в града.
изобщо не съм видял че края го няма :-)
Ми да съм ти честита - като пръв прочел до края;)))))
Видях публикуваното продължение - ще намеря време да го прочета, та и да видя аз кметът ли е престъпникът или не:)
Хубава вечер:)
