Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.10.2009 21:39 - КОНТУРИ
Автор: marinovdm Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2187 Коментари: 6 Гласове:
0



КОНТУРИ

 

 

...Не мога да обясня какво ме привличаше към нея. Усещането беше неопределимо, или аз не можех да го определя. Защо трябва да разказвам тази история, след като толкова пъти съм искал да я забравя?

-          Може би точно за това.

-         Всъщност въпросът не е само в забравата. Това е нещо, което не се забравя лесно. Човек не забравя лесно пораженията си. По-лесно забравя победите си и особено лесните победи. А в това, че отношенията ми с нея бяха едно непрекъснато поражение, не се съмнявах нито тогава, нито сега.

-         Не би ли могъл да говориш нормално? Сами сме в кабинета, ще се разберем по-лесно- прекъсвам го отново, но той продължава, без да обръща внимание на думите ми.

-         Не бих могъл да обясня всичко така, както е било, защото все още не знам точно как е било и ако се опитам да възстановя историята, то това ще бъде само един опит, и то едностранен, тъй като никога не съм бил сигурен какво точно е искала да каже тя, когато въобще е искала да каже нещо. Всичко беше толкова объркано още тогава, че едва ли сега би се изяснило, след толкова време. Всъщност може би времето ще отсее непонятното и ще останат само контурите. Най вероятно е да стане точно така, но в последна сметка мен ме интересуват контурите, останалото е спомен, който не може да бъде разказан. През пелената на времето могат да бъдат съзрени само контурите, при това и техните ъгли  ще бъдат притъпени, така както е притъпена и болката, някога палеща, а сега туптяща в мен заедно с пулса ми, едва доловима, но осезаема. Разбира се, очертанията не могат да бъдат ясни, още повече, че ще се опитам да скрия някои подробности, които помня, а други ще съм забравил. Така или иначе, това ще бъде една осакатена история, тъй като не съм достатъчно смел, за да кажа всичко. Не знам и от къде да започна, страхувам се от подробностите, които могат да ми се видят или много грозни, или прекалено интимни. Може би е добре да започна от започна от запознаването или малко по късно, а може би преди това. Преди това беше една скучна поредица от делници, дори не делници, а часове, минути, които се нижат една след друга...

Мисля си, че трябва да го насоча да говори по същество, но в същото време знам, че не трябва да го спирам да говори. Чертаех триъгълничета на листа пред себе си и продължавах да го слушам.

-         Едва когато в края се огледаш, разбираш, че съдбата ти е променена, както е променена и часовата стрелка на часовника, която не забелязваш да се движи, преставаш да и обръщаш внимание и когато отново след известно време насочиш погледа си към нея, установяваш, че въпреки своята неподвижност, тя се е придвижила. Може би по същия начин трябва да се разкаже всичко това, като се засича часовата стрелка, да се разказват отделни моменти, откъслеци, а помежду им ще бъде време, което не си забелязал как е отлетяло, но което всъщност е съдържанието, защото то е пълнежа, усилието, което не забелязваш. Когато имаш време да погледнеш часовника, тогава вече си на някакъв кръстопът, или по време на почивка, тогава осмисляш, премисляш. Мисля, че е по-важно времето, когато не се гледа часовника. Какво би могло да се каже за това време? Почти нищо. Това е едно пътуване в постранството на къси и по-дълги разстояния, пътуване, което не спира, което е ту по-бавно, ту по-дълго, без спиране, без спирки, без престои. Няма ги съобщенията, обявите, моля, следващата спирка е тази или онази, не, такова нещо няма, сам трябва да избираш къде да се качиш и къде да слезеш и на своя отговорност трябва да избираш всичко това. Ако сгрешиш, ако се качиш не оттам, откъдето трябва, ако слезеш там, не където трябва- всичко си е на твой риск. Знам това, почувствал съм го, но нищо не мога да направя, за да избера следващата спирка, тъй като, както казах, указателни табели няма. Мога да избера място, където слизат много пътници, това безспорно ще бъде място, където не ме грозят кой знае какви опасности, но и където едва ли би ме оочаквало нещо интересно, това ще бъде един претъпкан уикенд, където няма къде да седнеш, където ще трябва да дебнеш да стане някой, за да заемеш неговото място. Това не ми харесва, не ми харесваше тогава, сигурно няма да ми харесва и в бъдеще. Има спирки, на които никой не слиза, където трябва да решиш да слезеш или да не слезеш, където влакът спира много за кратко, където не ти остава време за размисъл. Тази спирка може да ти даде всичко или да ти отнеме всичко. Ако си готов да загубиш всичко, можеш да ме последваш на тази спирка, внимавай, двлакът спира  за много кратко време, следвай ме без да се замисляш, секунда колебание и вече ще си останал на влака, който ще те отнесе, докато аз ще те изпратя с поглед, така както много пъти съм изпращал досега този влак, предназначен да отнася нещо от мен, без да знам накъде и защо. Така отнесе Ирена, така отнесе Стела, така отнесе...отнася всички. Можеш да останеш на безводна спирка, която ще те умори от жажда, можеш да попаднеш на оазис, където ще бъдеш убит от човекоядци. Глупости, в наше време човекоядци няма. Няма ли?

Към триъгълниците прибавям квадратчета, правоъгълници, получава се някаква невъзможна фигура. Мисля си, че Ангел гъвъри не съвсем това, което очаквам да чуя, но не го прекъсвам.

-         Това, което си спомням, би могъл да си го спомни всеки един. Безоблачно детство, в което винаги е имало един пример, винаги положителен пример, по който трябваше да се равнявам. Не исках да се равнявам, и сега не искам. Всъщност, не исках да ходя гладен, защото примерът беше за гладно време.

Това са контури. Истината е, че ходихме за риба. Бяхме няколко деца от махалата. Истината е, че ходихме няколко километра във водата- плитка, почти безводна рекичка, в която може и да е имало риба, но ние не видяхме. Видяхме жаби. Ловихме жаби. Драхме ги. Вземахме краката им. Когато привърши ловът, имахме по една шапка бутчета. Хвърлихме ги и се впуснахме да играем футбол с посинели от студа и водата крака. Не помня някой дасе разболя. Вечерта в къщи ни набиха. Не знам защо, брат ми отнесе големия бой. Беше по-малък, а аз организирах операцията. Беше несправедливо. Оттогава, какъвто и опит за лов на ричба да направя, той се изражда в грандиозна операция по ловене на жаби. Дали това е контур? Не мога да кажа. По-късно учителят напъха една хартия в устата на най-добрия ми приятел. Беше ми написал писмо в час в отговор на мое писмо. Аз не смеех да помръдна на чина си. Класът се смееше. Децата са особено жестоки в такива случаи. Момчето стоеше  на колене пред дъската, в устата му- натъпкана хартия. Едва ли някога ще забравя това. Беше много унизително за него, за мен, за целия клас, за учителя. Учителят беше горд с мерките за възпитание, които беше предприел, класът беше развеселен от гледката, аз не знаех какво да мисля. Не се смеех. Не ми беше смешно.Не смеех да повдигна поглед от чина си. Беше ми неприятно. След това не му се извиних. Не ми достигна смелост. На него също не му достигна смелост да изплюе хартията от устата си. По късно не се извиних и на нея. Също не мидостигна смелост. Тогава си мислех, че проявявам твърдост, като не се извиних, но сега знам, че просто не ми е достигнала смелост. Това, което и казвах, не можеше да послужи за обяснения, това не беше и оправдание, това си беше жалка мимикрия, мъчех се да се скрия от себе си, да не разбере колко съм страхлив. Мисля, че разбра. Дали това е контур? Не знам, мисля, че е някакъв щрих без значение. Всъщност, има значение- нищо не е без значение. Не е без значение и Светла, която дойде една нощ  в стаята ми. Съблече се и се пъхна в леглото ми. Не смеех да помръдна. Сутринта я оставих да спи и отидох на училище. Бях страхлив. По-късно майка ми намери бикините и под дюшека ми и изпадна в паника. Не и обясних нищо. Въпросът остана неизяснен. По-късно исках да го изясня. Потърсих я, исках отново да дойде в стаята ми. Тя не пожела. Не искаше да ме види. Това е, може би това е контур? А може би не е? Не знам, никога не съм знаел какво е. Светла беше една травма за мен, дълго време не смеех да я срещна. Когато я потърсих, бяха изминали няколко години и вече не бях толкова страхлив, но и тя се беше променила. Защо я потърсих? Да и докажа че аз не съм това, което съм, или че съм това, което не съм? Нищо не и доказах. Времето беше преместимло стрелките на часовника, без да усетя, часовата стрелка показваше съвсем друго време, аз бях изостатал, без да разбера, без значение беше колко съм изостанал. Никога не успях да я забравя напълно. След това доказвах на други жени това, което не успях да докажа на нея. Това никога не ме промени дотолкова, че да се отърся от спомена за нея. Сега това няма никакво значение. Няма ли?

         Би трябвало да му кажа, че предпочитам аз да задавам въпросите, но продължавах да го слушам. Беше още далеч от въпроса, който ме интересуваше.

         -Шизофренен тип.

         -Какво?

         -Шизофренен тип стеV Гледам фигурите, които рисувате.

         -Така ли? – скъсах листа и го хвърлих в кошчето до краката ми.- После?

-         После нищо. Така беше, когато реших да отида през зимата при Катерина.: беше много студено, очаквах я в една студена стая, без да знам какво ще и предложа, за да я стопля, стотици пъти повтарях минали сцени, минали разговори, не знаех какво да мисля. Не знаех какво да мисля и когато тя не дойде. Беше ми много студено. Все още се страхувам от студа. Това контур ли е? Не мога да обясня какво ме привличаше в нея. Не виждам защо трябва да се занимавам с тази история, още повече, че не всичко мога да кажа. Страхлив съм. И тогава бях страхлив.

-         Това е нещо, в което не съм уверен- влязох в тон, като му предложих цигара. Той, не забелязал предложената цигара, продължи, като настойчиво ме гледаше:

-         Когато почувствах, че умирам, вече не можех да кажа нищо. Пред очите ми имаше само едни размазващи се петна, които накрая се сляха в едно. Нещо мерно и голямо. След това и то изчезна.

Когато отворих очи, не мислех, че съм преминал оттатък. Никога не съм вярвал в онзи живот. Първата ми мисъл, която премина през главата ми, беше за Катерина. Не я мразех, дори и след този изстрел не я мразех, може би защото никога не съм я обичал, но не я мразех. Няколко дни по-късно идвахте да ме питате как е станало това. Бях обмислил предварително всичко. Казах ви и тогава, че не е стреляла нарочно. Не ми се говореше. Нямаше смисъл. Кракът ме болеше, гърдите ми ме боляха, всичко стана случайно, казах ви и тогава, че всичко беше случайно, че никой не е имал намерение да стреля, още по-малко да убива когото и да било.Всичко беше случайно.

-         Това за случайното го знам- прекъснах го . Взех му пропуска и го разписах- пак ще се видим.

-         Не ми се идва вече, омръзна ми- той стана от стола  и тръгна към вратата- бих искал  да свърши тази история.

Гледах след затворената врата и си мислех дали не е психопат. Това беше въпрос, който за сега интересуваше само мен.

 

Катерина беше млада, двадесет и пет годишна жена, късо подстригана, облечена модно, небиещо на очи, жена, която на улицата не прави впецатление с нещо особено, но затова пък носеща у себе си своя чар. Обикновена жена, която можеш да подминеш, и жена, в която можеш да се влюбиш. Седна срещу мен, чакаше въпросите ми, смутено оправи косата си.

-Налага се да започнем отначало- отместих папката на една старана и се приготвих да слушам.

-Пак ли?

Като казус- делото беше решено- интересуваха ме нюансите, всъщност, нещо което не можех да уловя. Тя започна не от там, от където ачаквах:

-         Може и смешно да звучи, но точно в онзи момент ми дойде на ум, че трябва да поканя баща ми. Да му изпратя телеграма за погребението- на моето и на детето ми. Но тазимисъл само премина през съзнанието ми, без да се задържи в него. Просто премина. За нищо не си мислех тогава. Заредих пистолета. Краткото и сухо щракане на затвора гладко хлъзна патрона в цевта. Беше тежък парабелум, останал от войната. Добре оксидиран, с допълнително правени пластмасови дръжки. Тежеше в ръката ми и цялото ми съзнание беше насочено към него. За нищо друго не мислех. Трябваше да вдигна пистолета и да насоча цевта му към слепоочието си. Мислех си, че ще бъде трудно и затова с учудване установих, че не беше трудно. Помислих си, че най страшното е минало. Мина ми през ума нелепата мисъл, че няма да е необходимо да ходя на зъболекар. Никъде човек не изпитва такова чувство на безпомощност, както на зъболекарския стол. Мисля, че точно  затова човек мрази да ходи на зъболекар, не заради болката, която ще изпита, а заради самата безпомощност, на която се обрича, оставяйки се в ръцете му. Мисълта за зъболекаря се заби в главата ми и отвлече вниманието ми от спусъка. Може би, ако тогава го бях натиснала, всичко щеше да свърши. Но изпуснах момента и в следващия миг стана късно.

Нямах намерение да се отказвам, но спусъкът изведнаж се оказа много тежък. Оказа се, че натискането на спусъка е най-трудното нещо, струва най-голямото усилие, което човек може да направи. Никога не бях предполагала, че пистолетът може да има толкова твръд спусък. Натисках, силно натисках този спусък, но изстрел не се чуваше. Възможно е и да не съм го натискала толкова силно, защото иначе беше лек. Чувах отвън гласа на Ангел, който нещо викаше,но не можех да разбера какво точно. След това чух само силния трясък. Мисълта, че пистолетът  най-после е произвел изстрел, пробяга през съзнанието ми, но не успях да се учудя, че все още мисля. Вратата изхвръкна и на прага застана Ангел. Отдалече посегна към ръката ми- за пистолета. Нямах намерение да го убивам и никога не съм имала такова намерение. Протегнах ръка към него. Дали беше за помощ, или не, сега не мога да обясня, но протегнах ръка към него. Пак повтарям, не съм имала намерение да го убивам. Лицето му беше изкривено. Направи крачка към мен. Косата ми беше паднала  на очите и трудно виждах. Крачката, която направи към мен, ме застави да отстъпя назад. Не исках да идва към мен, единственото, което исках , това беше да излезе от стаята, но той идваше към мен, бавно, съвсем бавно се приближаваше. Не мислех, че мога да причиня смъртта му, не исках да се приближава. Не съм сигурна и в това, дали съм помислила в онзи момент каквото и да било, само го виждах да се приближава към мен и тогава се случи. Трябва да съм искала, беше страшно, стиснах очи и пистолетът изтрещя в ръката ми. Не мога да твърдя, че съм натиснала спусъка, но пистолетът изтрещя. Сигупно съм го натиснала. Това си обяснявам сега, тогава знаех само, че той не трябва да се приближава към мен. Ужасно се страхувах. От него и от себе си. След изстрела отворих очи и погледнах към него. Краката му се огънаха, гледаше ме учудено, олюля се, протегна ръка напред и тогава коленете му се подвиха. Падна на пода. Това ме събуди от унеса, това негово падане, а не изстрелът, неговото падане ме събуди от унеса. Погледнах го там- долу на пода, в краката ми- не знаех дали раната, която съм му нанесла е смъртоносна, но разбрах, че това вече няма значение. Вдигнах отново пистолета към слепоочието си, после пистолетът излетя от ръката ми. Ангел се беше надигнал и го изби. Затисна го с тялото си. Затичах се навън, в коридора, там се намира електрическото табло. Качих се на стол и отвих предпазителя. После паднах- Ангел беше излязъл  и избил стола изпод краката ми. Но всичко това съм го разказвала вече толкова пъти...

-         В такъв случай разкажи това, което не си разказвала- знаех, че не мога да и окажа никаква помощ, тъй като не всичко разбирах. Мислех си за стрелките на часовника, така, както Ангел ги описваше. – Разказвай, опитвам се да разбера- подканих я отново,- разказвай дори това, което знам, сега това няма значение, двамата може би ще стигнем до истината.

-         Какво да разказвам? Не знаех какво е станало с Ангел. Надявах се да е останал жив. Питаха ме дали съм искала да го убия. Казах ви, че съм искала да убия себе си. Защо не съм се убила, а съм стреляла в него. Отговорих ви и тогава, че не знам, той влезе, не знам, наистина не знаех. Можех ли да ви обясня това, което не можех да обясня на себе си. Сигурна бях само, че не исках да го убивам, сигурна бях също така, че исках да се самоубия, всичко останало беше толкова объркано, не можех да го разкажа. Питахте ме искала ли съм да стрелям. Щом съм стреляла, значи съм искала.

-         Мразеше ли го?

-         Дали съм го мразила? Не. Не съм го мразила, и той не ме е мразил. Живяхме. Не съм искала да го убивам. Защо съм стреляла в него- знам, че този въпрос винаги ще изплува. Оставете ме на мира! Това ли е най-важното сега? Не съм искала да го застрелвам. Знам, че не ми вярвате. Аз също не вярвам в това, което се е случило. Мога ли да ви обясня нещо, което мимолетно  е преминало през съзнанието ми, без да докосне мисълта? Не мога да обясня ужаса, когато Ангел се приближаваше. Как да ви обясня ужаса, който изпитвах, когато Ангел се приближаваше? Как да ви обясня, че заедно с този ужас, се прокрадваше и някакво облекчение, като че ли всичко беше сън и всеки момент може да свърши, и пак този ужас от нещо, което не познавах, не виждах, но то присъстваше, ужас от пистолета в ръката ми най-после, мисълта, че не е трябвало да се самоубивам, нче не е трябвало да правя сцени, въпреки, че това не беше никаква сцена. Какво мога да ви кажа?

Подадох и цигара и тя запали. Ръцете и трепереха. Потърси с поглед пепелник. Подадох и парче хартия, като предварително го сгънах няколко пъти.

-         И все пак, искаше ли да убиеш Ангел?

-         Повече не мога да отговарям. Не искам. Както искате, така тълкувайте нещата- цигарата трепереше в ръката и.

-         Катерина, трябва да обясниш по някакъв начин  това. По закона си е опит за убийство, мотивите за изстрела трябва да се изяснят колкото се може по-точно- отворих чекмеджето на бюрото, погледнах вътре и отново го затворих.- Не мисля нищо лошо за теб.

-         Мислите ли, че като се ровите в душата миу ще намерите там истината? Ще извадите ли това, което и аз не знам дали го има? Знаете ли какво е да си самотен? Знаеш ли какво е да се оженят за теб само защото си бременна и само защото са ти дали дума за това, и този, който е дал дума, е човек, който не може да се отметне, не може да се откаже, да, той не може да се откаже, но как съм се чувствала аз?- тя се задъхваше, цигарата падна от ръката и, но тя забеляза.- Как съм се чувствала аз, която мислех, че ме обича, която не го познавах, която знаех само, че беше баща на детето ми, което беше в мен? Знаеш ли как сме живели, как сме делили нощите си, колко пъти съм плакала, колко безсънни нощи съм имала? Не, друга жена не е имало, в това мога да ви уверя, но и с мен не беше същият. Той ме мразеше. Разбрах това още в деня на нашата сватба. Тогава, когато пихме шампанско с вкус на изветряла лимонада, да, точно така каза той, с вкус на изветряла лимонада. Сватбата в ресторанта, където и двамата ни оглеждаха като добитък за продан или за купуване. Бяхме изморени и чакахме да свърши колкото се може по-бързо този ден. След това автомобилът, който ни откара, същият  този автомобил, с куклата, само че куклата я нямаше. И едната халка беше паднала. Прибрахме се. Знаеш ли как прекарахме първата си нощ или първото си утро като съпрузи? Не можеш да знаеш!- Катерина крещеше. Опитах се да я успокоя, дадох и чаша вода, но тя я отблъсна.  

-         Знаеш ли, че откакто  мина онова утро, аз разбрах, че съм натрапена, че не съм желана, че всичко е станало само заради неговото чувство за собствено достойнство, че щом е казал той, не може да се върне назад. Това го разбрах същото утро. Той ми го каза. Каза ми още, че такъв ще бъде целият ни живот, че не се интересува от мен и че аз нямам никакво право да се интересувам от него, че животът ни ще бъде като на сключили помежду си договор, но не брачен договор, а договор за пред хората, че той нямал нищо общо с мен. Плаках тогава и го питах, а това дете, което е в мен, и него ли не иска. Каза ми, че не го иска, че ще го приеме, но не го иска, че и мен не иска, че съм била натрапница и че съм се била възползвала от това, че бил обещал. Попитах го тогава, защо не ми е казал преди сватбата, тогава тя нямаше да се състои. Отговори ми, че именно заради това, можеш ли да разбереш господине, какво значи това? Точно затова и развод нямало да ми даде, можеш ли да разбереш? Не, ти никога няма да разбереш това. Какво значение има, ако аз се бях самоубила, на кого щеше да попречи това, какво значение има, че щях да отнеса със себе си и това малко дете, което ме рита в корема? Какво значение имате всички вие, които се мъчите да се доберете до истината? Къде е истината, искам и аз да попитам, къде е истината? Дали в това, че когато станах първата сутрин в дома си, в новия дом, заварих само една мръсна купчина чинии в мивката и никой друг в къщи. Свекърва ми я нямаше, вече няма значение далие била добра или не. Всичко вече е все едно. Ангел го нямаше. Аз бях все още щастлива. Не съм разбрала кога се е върнал. По-късно го видях в другата стая. Попитах го защо не ми се е обадил. Каза ми да си гледам работата. Гражданино следовател, каква е работата ми? Какво искате от мен, всички вие, какво искате от мен? Оставете ме да умра най-после спокойно!- крещенето се превърна в хлипане, после сгърчи рамене и заплака тихо, като само раменете и потрепваха, нежни, слаби рамене.

Станах и се приближих до нея. Подадох и отново чаша с вода. Тя пиу след това остана наведена напред на стола с поглед към върховете на обувките си. Затворих делото и го прибрах в бюрото. Извадих го отново, когато Ангел влезе в кабинета ми. Поисках да ми разкаже всичко отначало. Нямал какво повече да каже. В края на краищата бил жив, това било важно. Останалото било личен въпрос.

-         Било е личен въпрос до момента на изстрела. След това вече престава да бъде такъв. Доколкото разбрах, тя е искала да се самоубие. Принудата към самоубийство- може да се погледне и от тази страна на въпроса- никак не е лична работа. От сватбата...

-         Нищо не можете да докажете. Само това остава- мен да изкарате виновен. Какво искате? Сватбата беше в ресторанта, както и където  се правят сватбите. Нали от там искате да започна? Катерина беше с дълга, бяла рокля, автомобилът имаше кукла отпред, два огромни пръстена от стиропор, обвити със станиол.Добре почистена черна кола, която лъщи на слънцето така, както лъщяха очите на сватбарите, пили през този ден. Очакваха ги още дълги часове до края на деня, а после и известно време през нощта, докато свърши сватбата. Мъчех се да си ги представя какви ще бъдат, когато се напият съвсем. Катерина се беше притиснала до мен, страхуваше се от това множество от роднини и познати, които се усмихваха, хвалеха я, че е много хубава, че е чудесна булка, че сме чудесна двойка. Краката ме боляха. Това беше единственото чувство, което изпитвах през този ден. Нищо друго. Краката ме боляха и ми се искаше  да отпусна някъде тялото си, да седна, да легна, но това беше невъзможно, сватбата още небеше започнала както трябва. След това прочетоха имената ни, влязохме да се разпишем. Пуснаха музика, някаква тържествена музика, всички бяха много тържествени и някак пресилено усмихнати. Ослепиха очите ни със светкавици, снимаха ни, подписахме се, някой се обади отзад да се настъпим по краката. Катерина направи опит да се притисне до мен, но се отдръпна, имаше много хора. Мислех си, че е все едно и я притиснах с една ръка до себе си. Някои изръкопляскаха. След това се пи шампанско. Имаше вкус на изветряла лимонада. Не помня как сме излезли. Спомням си отново черната кола с куклата отпред и големите пръстени. След това в ресторанта. Това беше една лудница с много музика, силно свиреща музика, която изместваше всицчко останало на заден план- и мен, и Катерина, и кумуве, и близки, и всички останали заедно с масите и чиниите бяха запокитени някъде далече извън този ресторант, а в него остана да кънти само тази силна музика, усилена многократно чрез съоответните усилватели. Не можеше да се чуе говор. Само музика и тъпан. Трябваше да се даряват сватбарите. Нямах нищо против да се даряват, нямах нищо против и да не се даряват. Беше ми все едно, само че ме боляха краката. Исках да се приберем в къщи, да си починем от цялата тази бъркотия, като ги оставим да си продължат сватбата. Не искаше... Катерина каза тогава, че това е невъзможно, че каква сватба щяло да бъде, ако я няма булката, че това щяло да се превърне в пиянско сборище. Като че ли така не беше- само че с булка?

След това не помня как се прибрахме. Сигурно пак с колата. С онази, същата, която имаше кукла. Само си спомням, че сега куклата я нямаше, бяха я свалили. Беше паднал и единия пръстен, другият стоеше самотен отпред, в предната част на колата, едно огромно колело от стиропор, обвито в станиол. Вкъщи всичко беше разхвърляно.

След това се заредиха дни, изпълнени с лъжици, паркет, чехли, топла и студена вода, заплати, готвене, пране, тупане, скандалите в къщи- онези тихи, семейни скандали, които затварят двамата в различни стаи, докато им мине. Пистолетът беше на сигурно място. Катерина прекалено се интересуваше от него. На няколко пъти чувах, че ще се самоубива. Всъщност, беше ми все едно, дали ще се самоубие, или не: всеки сам избира спирката, на която ще слиза. А може би не ми е било все едно. Не мога да кажа, ако ми е било все едно- тогава защо щях да разбивам вратата, когато тя се заключи с пистолета в спалнята. Дали се притесних, или се уплаших, че ще се самоубие? Не мога да отговоря. Спомням си само, че спях, когато майка ми ме събуди и каза, че Катерина се е заключила в стаята, като е взела със себе си  пистолета. Не бях особено разтревожен, но така или иначе, бях вече събуден. А може и да съм бил разтревожен, не мога да кажа, казах и да отвори вратата. След това казах, че ще разбия вратата, ще броя до три и ще разбия вратата. В този момент какво съм мислил, дали с това броене не я подтиквах да натисне спусъка, насочила пистолета към себе си? Не мога да кажа. Мисля, че ми беше все едно и не мога да си обясня защо трябваше да броя, защо трябваше да влизам изобщо. Но така или иначе, преброих до три и след това блъснах вратата с рамо така, че тя се отвори, изкърти се. Видях свитото, сгърчено лице на Катерина недалеч от мен, с пистолет, притиснат до слепоочието и. В следващия миг тя обърна пистолета и го насочи към мен. Изви главата сина една страна, стисна очи, видях че стисна очи- и в следващия миг гърдите ми натежаха. Не чух изстлера. След това видях Катерина отдолу, от пода. Насочваше пистолета отново към главата си. Надигнах се и хванах ръката и, пистолетът падна  до мен. Катерина избяга навън. Довлякох се до хола, извадих патрона от цевта и хвърлих пистолета в ъгъла. Катерина беше взела един стол и бърникаше в електрическото табло. Довлякох се до нея и ритнах стола. След това не помня какво е станало. Последното което помня, това беше, че вратата се отвори.

Не е стреляла нарочно. Беше случайноу без да иска. Така ви казах още първия път. Всъщност, не искам да я съдя, отнася се за средна телесна повреда, нали така? Опит за убийство не е имало. Всъщност, знам че имаше, но това няма да го подпиша. Всичко това беше нарочно, стисна очи и стреля в мен. Само че исках да бъда силен. Ако я осъдите, какво ще постигна? Нищо, ще изтърпи наказанието си и ще бъде свободна. Така не е, това е в моя власт, мога да и простя, а мога и да не и простя. Това чувство на превъзходство и величие никога няма да го изпитате, това е нещо опияняващо. Бях нещо като бог.Ако бях казал, че е искала да ме убие, щеше да влезе в затвора, нали? Значително по-важно за мен беше да и простя аз, съдбата и да бъде в моите ръце, а не във вашите. Така се чувствах богат със сила. Властта, която никой не можеше да ми отнеме. Възможността да гостподствам над това същество, възможността да властвам... У Катерина тогава се беше концентрирало цялото човечество. Можефх да я изритам от влака. Моята дума щеше да се чуе тогава, чу се и аз наистина я спасих.Можех да я вкарам в затвора. Бях всемогъщ. Без значение беше присъдата, която биха и дали, знаех, че това няма да ме задоволи. Щеше да ме задоволи единствено моето опрощение. Да и простя. Да знае, че съм и простил. Да почувства моето великодушие. Изпитвах такова върховно удоволствие, че и бях простил, виждах се на такива висоти, до които може да се издигне само бог. Не го правех за нея, тя ми беше безразлична тогава. Интересуваше ме моето състояние. Задоволството, което изпитвах, не можеше да се сравни с никое друго. По природа всички сме егоисти, във всичко се проявяваме като съвършени егоисти. Всички ние робуваме на егоизма си. Винаги и във всичко търсим да задоволим най-напред себе си. Никога не бихме направили нещо, което не ни е по вкуса, в името на нещо висше. Не, интересуваме се само от себе си. Когато вършим нещо, ние се възхищаваме от благородството си, от безкористието си и нещо повече, търсим това възхищение и в очите на другите. Това е нашето търсене, към това се стремим, това е задоволяването. Дори и когато сме се издигнали по-високо и не ни интересува възхищението или порицанието на другите, тогава се интересуваме само от собственото си възхищение, възхищаваме се от самите себе си. Казвам ви това, но няма да го подпиша. Това е всичко. Мисля, че повече няма да ме викате. Това не беше поражение, никога не съм търпял поражения, това исках да ви кажа. Винаги съм слизал и съм се качвал  на влака от където и където поискам. Сам поискахте, чухте го. Това са контурите. Никога няма да можете за разбере това, защото никога не сте били толкова високо.

     Разписах му пропуска и той излезе от кабинета ми. Не знаех какво да мисля. Знаех само, че не искам повече да го срещам по пътя си. Не исках ли? Наистина ли не исках?

 





Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. martito - Егоизмът избуява, когато липсва ...
29.10.2009 08:21
Егоизмът избуява, когато липсва любов...
А излиза, че любовта е форма на егоизъм, според текста... Дали?..
цитирай
2. анонимен - Дали...
29.10.2009 18:43
когато подаря букетче цветя на Мартито например, това ще бъде, или е егоистичен акт? Естествено е Мартито да бъде доволна от подареното и букетче, но при всички случаи задоволство ще получа и аз, когато видя, че тя се е почувствала щастлива. Какво всъщност търся с жеста си, да подаря цветята на Мартито? Какво е егоизмът? Любовта убива ли егоизма? Егоист ли е влюбения? Аха. Егоистът може да бъде влюбен, а може и да не е. В първия случай ще подари цветя на Мартито, във втория ще ги даде на козата да ги изяде. В първия случай ще задоволи егоизма си, като види искриците щастие в очите на Мартито, а във втория, ще изпие чаша мляко... я, май не се получи толкова зле.
цитирай
3. martito - :)))
29.10.2009 19:26
Не, никак не е зле даже:)
А ще ли е егоизъм, ако Мартито поиска да й бъдат подарявани такива букетчета и друг път със същия мотив - за да бъдат видени щастливи искрици в очите й? Какво толкова ще намира тя в този жест - израз на любов или задоволител на егоизма си? :)))))
Има ли любов човешка в чист вид? Без ревност - егоистична? Без да очаква нещо в замяна?
цитирай
4. martito - забравих нещо..
29.10.2009 19:32
В един момент ми напомни на диаболистите, и по-точно на Георги Райчев..
цитирай
5. marinovdm - Без да си очаквала
29.10.2009 19:42
приеми наааай невероятния букет с най-най красивите цветя, които въображението може да ти нарисува /това го умееш/. Целувам Ви ръка, принцесо!
цитирай
6. martito - :))
29.10.2009 20:05
Благодаря, сърдечно:)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: marinovdm
Категория: Лични дневници
Прочетен: 87210
Постинги: 32
Коментари: 90
Гласове: 321
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031