Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.01.2009 15:39 - Усмивката на котарака
Автор: marinovdm Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1974 Коментари: 1 Гласове:
0

Последна промяна: 10.02.2010 02:33


От вратата зад гърба ми вее хлад. Аз си мисля, че от вратата зад гърба ми вее хлад, на не е така. Студено ми е. Вратата зад гърба ми непрекъснато се отваря и затваря. На малката масичка за двама души, пред мен, имам пълна чаша сконяк, още не съм го платил, чаша газирана вода, която също не съм платил, пепелник с два фаса, които аз съм угасил и една цигара, която дими, паднала в пепелника. Цигарата е изпушена до половина, паднала е в пепелта. С палеца и показалеца на дясната ръка вземам цигарата, след това стривам пепелта, която е полепнала по пръстите ми. Мисля си, че трябва да замина някъде. Не знам къде и за колко време, но трябва да замина. Заминаването ми прилича повече на измъкване, всъщност, аз съм се измъкнал отдавна. Тук е останало само физическото ми присъствие, като усмивката на котарака на Луис Карол, но с обратен знак. Конякът реже небцето в устата ми неприятно остро, преглъщам прибързано и се задавям. Много неприятно за моето физическо присъствие. Не очаквам никого, никой не трябва да идва, но с гърба си улавям всяко отваряне и затваряне на вратата. На барчето магнетофонната лента навива непрекъснато:"Не се сърди, не се сърди..." Глупости, в този град няма и на кого да се разсърдиш. Притискам цигарата в края на пепелника и запалвам друга.
-Недей да ме мразиш.
-Не те мразя. Мразя себе си. За това, че мисля за теб, за това, че се натрапваш в съзнанието ми и то допуска това.
-Просто трябва да свикна.
-С кое? С кое трябва да свикнеш? Това съм го търсил, включително и омразата към себе си. Всеки прави нещо за себе си. Не правя нищо за теб. Ти също. Ти също правиш нещо за себе си. Другото няма да бъде истина. Случайност е, че това си ти.Въпрос на не знам какво... Жилав като тръстика и крехък като кристал, лесно раним и с кожа на бизон. Това, че сега сме заедно, означава нещо само за мен-. Същото можеш да кажеш и ти, със същото основание. Просто ние нямаме допирни точки, застанали сме на една права, отделени един от друг на неопределено разстояние, но разстояние. Човекът е осъден на мястото си в правата.
"Не се сърди, не се сърди..."- на кого? На сервитьорът, който трябваше да смени пепелника, пълен с фасове.
Зад прозореца е вече тъмно. На масата ми има вторира чаша от коняк- празна. Пепелникът е пълен. Още не съм платил сметката си. Цигарите съм изпушил сам. Втория коняксъщо съм изпил сам. Вратата продължава да се отваря и затваря зад гърба ми. Сам съм и ми е студено. Искам да избягам, да отида някъде на топло. Магнетофонната лента продължава да ме убеждава да не се сърдя. Добре, няма да се сърдя, просто няма на кого.
-Чакате ли някого?- човекът,ккойто се е изправил до масата, посяга към свободния стол.- Мога ли да го взема?
-Свободен е.
Толкова по-добре. Не очаквам никого. Студено ми е и се усмихвам. Сервитьорът ми носи нова чаша коняк, която не съм поръчал.
-От момичето в ъгъла.
Обръщам се. Момичето в ъгъла е Валя. Повдигам чашата от масата. Валя повдига своята. Никъде не можеш да бъдеш сам. Добре, че ми взеха втория стол. Притискам последната цигара към ръба на пепелника и тя се счупва. Забърсвам с ръка стъклото пред себе си на масата. После чертая два кръга върху нея. Два малки кръга, близо един до друг. Слагам точки в средата на кръговете. Могат да бъдат очи, могат да бъдат и гърди- зависи от гледната точка. "Не се сърди, не се сърди..." Светлината пада върху стъклото косо, мога да рисувам върху него така, че друг да не вижда какво рисувам. А може и да вижда- зависи от гледната точка. Рисувам една уста, после я изтривам, опитвам се да нарисувам усмивка. Не се получава нищо и прекарвам длан по стъклото. Слагам отпечатък от палеца си, навеждам глава и гледам папиларните линии. После забърсвам и тях. Моето физическо присъствие не пречи на никого. Стоплих се от третия коняк. Валя. Мисля че беше замесена в някаква история с наркотици. Вече не съм сигурен. Може и от другаде да се познаваме.Нищо не е важно. Не знам кое има значение. Вратата зад мен се отваря по-рядко. Движението по улицата намаля. Вътре стана по-шумно. Говорят по високо. Барчето се задими от изпушените цигари. Вентилаторите не успяват да изтеглят дима. Магнетофонната лента се върти на едната ролка, свободния край плющи около нея.
-Тогава му викам, хайде чупка, а той ме гледа. Пернах му един от моите и той се завря под масата...
-Гошо, дай още четири водки и две шопски...
-Недей да ме мразиш.
-Не те мразя. Мразя себе си. За това, че се натрапваш в съзнанието ми, за това, че не мога без теб.
Вече знам, че сервитьорът се казва Гошо. Хайде сега, не мога без теб, всеки може без всеки, недей да драматизираш нещата.
-Не, не е това, не мога да определя точно, но не е това. Просто се опитвам да определя нещо.
-Няма нищо за определяне. Всичко минава.
Магнетофонът отново започва да свири. Все същото "Не се сърди..." Вдигам ръка и сервитьорът идва, пристига неочаквано бързо. Посягам да извадя пари да платя, но се чувам да казвам:"Още един коняк."
Отново рисувам по стъклото, мъча се да нарисувам усмивкатау която виси във въздуха, мъча се да поставя нещата на мястото им и не усхявам. Усмивката я няма, останал е само котаракът, но него не мога да нарисувам. Забърсвам отново стъклото, рисувам двата кръга, нещо, което мога да рисувам добре. Слагам две точки в средата на кръговете. Могат да бъдат очи, а могат да бъдат и гърди- зависи от гледната точка, зависи от изпитите коняци, зависи от усмивката на котарака. Не можеш да кажеш дали усмивката е останала, или котаракът е останал. Не мога да го нарисувам. Вратата зад гърба ми е затворена. Въпреки това ми е студено. Въпреки изпитите коняци отново ми става студено. Магнетофонът ме убеждава да не се сърдя и аз не се сърдя- просто няма на кого.

Магнетофонната лента отдавна е спряла да се върти. Столовете са обърнати върху масите скраката нагорпе. Заведението е празно. По пода се виждат автобусни билети, фасове, смачкани кутии от цигари. В единия ъгъл се виждат парчета от счупена чаша. На бара има няколко бутилки, наполовина празни. Вътре е мрачно. Утрото не обещава нищо повече от един ден. Един ден, в който горещината ще притисне листата на дърветата надолу и те ще покажат своята матова зеленина.
Събуждам се все с този мотив в главата си:" Не се сърди, не се сърди..."
-Върви по дяволите. Казах ти, че не се сърдя.
Магнетофонът мълчи в тъмнината. Свободният край на лентата виси като прострелян. Каква ти усмивка върху стъклото на масата, мой човек, само пепел от цигари. И фасове по пода. Смачкани кутии. Иди да сесърдиш, ако намериш на кого.
Събуждам се на някаква пейка в градината пред бара. Заспал съм и не помня как съм се закотвил на нея. Гледам тъпо около себе си. Студено ми е. "Не се сърди, не се сърди..."
-Добре де, махай се от главата ми, не ти се сърдя.
-Защо си спал на пейката?
-Трябваше да нарисувам усмивката. Трябваше да повярвам, че Аспазия е жива.
-Не разбирам.
-И не трябва.
Слънцето още не се е показало. Вадя пакета с цигари и търся кибрита си. Откривам го и паля първата цигара за деня. В устата ми горчи. "Не се сърди..."- краят на лентата е увиснал безпомощно.
-Нищо ли не е истина?
-Не знаеш колко е истина. Търсих я тази истина. Трябваше да нарисувам усмивката, не мога да я създам, докато не я почувствам. Трябваше да видя двата кръга като очи.
-Не искам очите да станат езера, пълни със сълзи.
-Аз също.
-Но това е абсурдно.
-Разбира се, че е, както и всичко останало.
Цигарата пари ппръстите ми. В устата си чувствам отвратителен вкус. С удоволствие бих изпил едно горещо кафе. Мисля си, че всичко се е върнало на мястото си.
-Всичко е наред.
-Не знаеш колко не е, а и не трябва да бъде. Когато нещата са наред, те не интересуват никого. "Не се сърди, не се сърди...? Казах ти вече, че не се сърдя. Няма на кого.
По алеята се задава автомобил. Някаква цистерна, която влачи след себе си маркуч. Ще мият алеята. Още е далече, но идва към мен. Засега паля нова цигара.
-Аз съм невероятен случай, просто не мога да се променя.
-Не се променяй, кой иска това от теб?
-Не мога да те разбера-.
-И не трябва. Всичко е наред.
-Разбира се, че е така. Не се сърди.
В барчето няма никой. Не се сърдя. Столовете са обърнати върху масите с краката нагорпе. В заведението е празно. От стълбището, водещо към тоалетните, навлиза кисела мирпизма. По пода се виждат автобусни билети, фасове, смачкани кутии от цигари. В единия ъгъл се виждат парчета от счупена чаша. На бара има няколко бутилки, наполовина празни. Мирише на мастика и застоял пушек, мирише на пепел. Магнетофонът мълчи.
-Всичко е много просто.
-Разбира се, че е просто.
-Ще пием ли по едно кафе?
-Не, не ми се пие.
-Всичко е наред.
Въпреки, че всичко е наред, на мен ми се пие кафе. Магнетофонът мълчи и не убеждава никого в нищо.
Върху стъклото на масата, на която седях снощи, не се вижда никаква усмивка. Каква ти усмивка, мой човек, само разпиляна пепел и два кръга с точки в средата, можеха да бъдат очи, можеха да бъдат и гърди. Платил съм сметката си. В устата ми горпчи. Вече е светло. Денят ще започне така, както би трябвало да започне. Магнетофонната лента мълчи. Едва ли ще чуя някога тази песен повече.
-Ставай, че ша мием- гласът на жената, която мие алеята, ме кара да се обърна към нея. Поглеждам я, държи маркуча в ръцете си, стигнали са съвсем наблизо до мен-.
-Човекът е осъден на мястото си в правата.
-Правата-кривата, ша измием, после па сядай.
Ставам и тръгвам по алеята. Вървя и си мисля, че никога вече няма даспя на тази пейка. Ужасно се страхувам, че това повече няма да се случи никога.



Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. анонимен - Много хубаво.
17.02.2011 04:42
Много хубаво.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: marinovdm
Категория: Лични дневници
Прочетен: 80591
Постинги: 32
Коментари: 90
Гласове: 321
Архив
Календар
«  Февруари, 2023  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728