Постинг
29.12.2008 14:35 -
ДА ИЗНАСИЛИШ ПСИХИАТЪР
-Това е извън възможностите на човешкото възприятие- измърмори Гануш и се отпусна на седалката.
Тъй като в купето, освен него имаше само едно младо момиче, което, изглежда не го чу, никой не му отговори. Загледан навън през прозореца в тъмното, Гануш си мислеше за абсурдността на положението, в което беше попаднал. Вятър и мъгла. Това бяха нерви. Той гледаше през прозореца на купето, докато равномерното, леко потропване по релсите го отнасяше в някаква посока. Добре казано- някаква посока. Не си купи билет, изтича на перона и се качи във влака, без да погледне за къде е. Бягаше и в последна сметка може би се оттърва. Ако някой му беше казал само преди месец, че ще тича като луд по улицата, че ще влети в чакалнята и ще прелети през нея на гарата и пак така тичешком ще се метне във вагона, без дори да погледне закъде пътува потеглящия влак, всичко това щеше да му се стори пълна безсмислица. Все още му се струваше , че е така. Светлината в купето не беше силна, но сгъстеният мрак отвън правеше стъклото огледало и той се взираше в него.
Наистина, от няколко седмици имаше усещането, че някой го следи неотклонно. Вървеше след него, не се приближаваше, държеше определена дистанция и всеки пък, когато Гануш се обърнеше да го засече, онзи успяваше да се покрие така, че бягаше от погледа му. Но беше там. Един-два пъти успя да го зърне. Така беше и сега. Беше последният пътник, качил се във влака. Нямаше време да провери дали след него не се качи и човекът, който го следваше. Запъхтян притича по коридора и се шмугна в първото изпречило му се празно купе. Не беше съвсем празно. Някакво момиче придърпа късата си поличка отпред, когато той влезе. Останалите купета бяха пълни. На практика, беше сам, със своя страх зад гърба си.
-Пълен глупак съм- помисли си той.- Какво ми пречеше да се спра на вратата на вагона и да видя дали някой не се качва след мен? И изобщо защо трябва да мисля, че някой ме следи?
Но усещането съществуваше. А и вече беше късно- не беше проверил. Сега не знаеше. По коридора бавно премина някакъв мъж. Беше, доколкото можа да забележи в отражението на стъклото, на средна възраст, облечен в костюм, късо подстриган, едната ръка държеше в джоба си. Типичен убиец. Ако влезе в купето, може да свърши работата си за няколко секунди и след себе си щеше да остави само един безжизнен труп. Пълна досада беше, че това щеше да бъде неговият труп. Случайна среща във влака- иди го търси. Като си свърши работата, спокойно може да се премести във вагон-ресторанта, където да си пие питието. Добре, че поне момичето е тук. Ще трябва да се замисли, преди да го нападне, който и да е той.
По коридора отново се чуха стъпки. Този път идваха от посоката, където замина мъжът. Сигурно се връща. Гануш се стегна, мускулите на краката му се изпънаха, готови да изхвърлят тялото му, за да посрещне нападателя.
В момента, в който кондукторът отвори вратата, за да провери билетите им, Гануш вече беше скочил на крака. Движението му беше достатъчно рязко, за да спре кондуктора, стъписан, на прага на вратата, но сравнително бързо се окопити и протегна ръка за билетите им.
- Нямам билет. Качих се в последния момент. Колко дължа?
-За къде пътувате?
-Ами... до следващата спирка.
Кондукторът пое билета от момичето, перфорира го и без да поглежда към нея, го върна. Извади кочан с бланкови билети и приседна на седалката.
- Седем лева и четири глобата, общо единадесет- заучено изговори той и започна да попълва бланката. След като свърши с писането, скъса единия екземпляр, подаде го на Гануш, взе парите, които му подаде, и излезе, като затвори вратата след себе си.
-След колко минути пристигаме?- извика след него Гануш, но оня не го чу.
Вместо отговор, се чу отварянето на вратата на съседното купе. Гануш се отпусна на седалката. Външно изглеждаше спокоен, но всичко в него трептеше. Помисли си, че когато слиза от влака, ще трябва да изчака до вратата и едва, когато влакът вече е потеглил, тогава да скочи, като след това се обърне, за да види дали някой не го е проследил. Погледна момичето срещу себе си, блондинка с дълга коса и големи, тъмни очила, най-вероятно студентка, която се прави на интересна. Тя вдигна ръка пред устата си, за да сподави една прозявка, след което се пресегна и свали малка чанта. Беше огледал момичето внимателно още като влезе в купето, мислеше, че е празно, а и на практика беше така- тя не можеше да представлява никаква опасност. Момичето постави чантата на коленете си и извади от нея термос, постави го на масичката до прозореца, при което той измести лакътя си, за да и направи място. Понечи да каже нещо, понечи да и предложи да погледат луната...
Е, да, имаше си тази слабост- да им показва луната. Когато както се случи, никога не е спирал по средата на пътя си. Може и да са плакали, може и да са пищели, но когато човек се подготви добре, връщане назад няма, един път да прекара обекта да гледа луната. Не знаеше името на нито една. Не знаеше и колко бяха, но трябва да бяха доста. До сега не го бяха засичали никога. Префърцунени пикли, хем им се иска, хем не им стиска. Ей така, с непознат, щеш не щеш.
Като си помислиш, може и затова да го гонят тези кошмари наяве. Кой ще вземе да го преследва, когато никой не го е идентифицирал досега. Даже няма и оплакване срещу него, ако не се броят оплакванията срещу неизвестен мъж, изнасилил и ограбил някоя глупачка в тъмното.
Момичето през това време извади малка пластмасова чашка от чантата и си наля кафе. Постави термоса отново на масичката, вдигна чашата и отпи. После се засуети, остави чашата на масичката и погледна към Гануш с известно притеснение:
- Не Ви попитах, ще пиете ли едно кафе?
-Не. Благодаря- отсече той.
Но докато тя завиваше капачката на термоса, нещо му хрумна:
-Всъщност защо пък не? Може съвсем малко.
Момичето извади друга чашка от частата си, отля малко от горещата черна течност в нея, остави я на масата и като му каза: "Заповядайте, не е приятно сам", вдигна чашата си до устните.
Гануш отпи от кафето. Не беше много горещо. Размениха няколко нищо не значещи реплики. После влакът започна да намалява хода си и той с една голяма глътка привърши остатъка в чашата и се изправи.
-Благодаря за кафето, трябва да слизам- измърмори той и се отправи към вратата.
Но не стигна до нея. Тялото му се сгърчи, с едно рязко движение разкъса ризата си отпред, разяждаща болка в гърлото и гърдите, една задушаваща болка го събори. Всичко трая няколко секунди...
Няколко минути по-късно в купето беше останал само той, все така свит на пода до вратата. Момичето беше слязло на спирката, качи се на автомобила, който чакаше отпред и потегли обратно към града. Планът и беше превъзходен. При тази липса на доказателства нямаше никакви шансове да го изправи пред съда. Не я интересуваше изнасилването. Този човек и беше причинил достатъчно неприятности, беше я унизил, беше я стъпкал, злобно я беше ритал, като мръсен парцал, след като я беше изнасилил, след като беше натъпкал в устата и топка трева и пръст, за да не вика, след като я беше ограбил. Жалко само, че не му припомни... както и да е, нямаше никакво време за това....
В движение смъкна русата перука заедно с очилата и ги напъха в чантата си при термоса и двете чашки. Вече не изглеждаше толкова млада. Повече нямаше нужда от маскировката си. Кондукторът, единствената опасност, изобщо не се загледа в нея.
Работата в психиатрията я беше научила на много неща. Ако не беше завършила и специализирала психиатрия, едва ли щеше да открие и хипнотичните си способности. При нея, в клиниката, имаше какви ли не типове, имаше и такива, които се измъкваха от правосъдието, като влизаха през парадния вход на клиниката и излизаха през задния. С този тип, това не трябваше да се случи. Беше лично засегната. Целият план беше изработила тя. Преследването, това тихо, незабележимо преследване, което протече цял месец, докато онзи се усъмни. Един-два пъти му даде възможност да ги забележи. Нямаше начин да не се изнерви, останалото беше нейна работа. Днес приятелят и трябваше да го съпроводи откъм гърба, за да го притисне с невидимото си присъствие. Беше узрял за това. Пред гарата му даде възможност да го забележи, подплаши го така, че оня нямаше друг път, освен този, през чакалнята. Когато попадна в полезрението и, вече не беше трудно да го направлява. Можеше да го изпрати и под влака, но нямаше да я задоволи.Останалото се беше случило. Три пъти се бяха опитвали, три пъти тя се беше качвала във влака и беше резервирала купето, за да го посрещне. Три пъти не се беше получило. На четвъртия нервите му не издържаха, скри се във влака, в купето, където беше само тя, съвсем безопасна на вид, с термоса кафе и чашата, добре измита и подсушена, преди да бъде намазана от вътрешната страна.
Тъй като в купето, освен него имаше само едно младо момиче, което, изглежда не го чу, никой не му отговори. Загледан навън през прозореца в тъмното, Гануш си мислеше за абсурдността на положението, в което беше попаднал. Вятър и мъгла. Това бяха нерви. Той гледаше през прозореца на купето, докато равномерното, леко потропване по релсите го отнасяше в някаква посока. Добре казано- някаква посока. Не си купи билет, изтича на перона и се качи във влака, без да погледне за къде е. Бягаше и в последна сметка може би се оттърва. Ако някой му беше казал само преди месец, че ще тича като луд по улицата, че ще влети в чакалнята и ще прелети през нея на гарата и пак така тичешком ще се метне във вагона, без дори да погледне закъде пътува потеглящия влак, всичко това щеше да му се стори пълна безсмислица. Все още му се струваше , че е така. Светлината в купето не беше силна, но сгъстеният мрак отвън правеше стъклото огледало и той се взираше в него.
Наистина, от няколко седмици имаше усещането, че някой го следи неотклонно. Вървеше след него, не се приближаваше, държеше определена дистанция и всеки пък, когато Гануш се обърнеше да го засече, онзи успяваше да се покрие така, че бягаше от погледа му. Но беше там. Един-два пъти успя да го зърне. Така беше и сега. Беше последният пътник, качил се във влака. Нямаше време да провери дали след него не се качи и човекът, който го следваше. Запъхтян притича по коридора и се шмугна в първото изпречило му се празно купе. Не беше съвсем празно. Някакво момиче придърпа късата си поличка отпред, когато той влезе. Останалите купета бяха пълни. На практика, беше сам, със своя страх зад гърба си.
-Пълен глупак съм- помисли си той.- Какво ми пречеше да се спра на вратата на вагона и да видя дали някой не се качва след мен? И изобщо защо трябва да мисля, че някой ме следи?
Но усещането съществуваше. А и вече беше късно- не беше проверил. Сега не знаеше. По коридора бавно премина някакъв мъж. Беше, доколкото можа да забележи в отражението на стъклото, на средна възраст, облечен в костюм, късо подстриган, едната ръка държеше в джоба си. Типичен убиец. Ако влезе в купето, може да свърши работата си за няколко секунди и след себе си щеше да остави само един безжизнен труп. Пълна досада беше, че това щеше да бъде неговият труп. Случайна среща във влака- иди го търси. Като си свърши работата, спокойно може да се премести във вагон-ресторанта, където да си пие питието. Добре, че поне момичето е тук. Ще трябва да се замисли, преди да го нападне, който и да е той.
По коридора отново се чуха стъпки. Този път идваха от посоката, където замина мъжът. Сигурно се връща. Гануш се стегна, мускулите на краката му се изпънаха, готови да изхвърлят тялото му, за да посрещне нападателя.
В момента, в който кондукторът отвори вратата, за да провери билетите им, Гануш вече беше скочил на крака. Движението му беше достатъчно рязко, за да спре кондуктора, стъписан, на прага на вратата, но сравнително бързо се окопити и протегна ръка за билетите им.
- Нямам билет. Качих се в последния момент. Колко дължа?
-За къде пътувате?
-Ами... до следващата спирка.
Кондукторът пое билета от момичето, перфорира го и без да поглежда към нея, го върна. Извади кочан с бланкови билети и приседна на седалката.
- Седем лева и четири глобата, общо единадесет- заучено изговори той и започна да попълва бланката. След като свърши с писането, скъса единия екземпляр, подаде го на Гануш, взе парите, които му подаде, и излезе, като затвори вратата след себе си.
-След колко минути пристигаме?- извика след него Гануш, но оня не го чу.
Вместо отговор, се чу отварянето на вратата на съседното купе. Гануш се отпусна на седалката. Външно изглеждаше спокоен, но всичко в него трептеше. Помисли си, че когато слиза от влака, ще трябва да изчака до вратата и едва, когато влакът вече е потеглил, тогава да скочи, като след това се обърне, за да види дали някой не го е проследил. Погледна момичето срещу себе си, блондинка с дълга коса и големи, тъмни очила, най-вероятно студентка, която се прави на интересна. Тя вдигна ръка пред устата си, за да сподави една прозявка, след което се пресегна и свали малка чанта. Беше огледал момичето внимателно още като влезе в купето, мислеше, че е празно, а и на практика беше така- тя не можеше да представлява никаква опасност. Момичето постави чантата на коленете си и извади от нея термос, постави го на масичката до прозореца, при което той измести лакътя си, за да и направи място. Понечи да каже нещо, понечи да и предложи да погледат луната...
Е, да, имаше си тази слабост- да им показва луната. Когато както се случи, никога не е спирал по средата на пътя си. Може и да са плакали, може и да са пищели, но когато човек се подготви добре, връщане назад няма, един път да прекара обекта да гледа луната. Не знаеше името на нито една. Не знаеше и колко бяха, но трябва да бяха доста. До сега не го бяха засичали никога. Префърцунени пикли, хем им се иска, хем не им стиска. Ей така, с непознат, щеш не щеш.
Като си помислиш, може и затова да го гонят тези кошмари наяве. Кой ще вземе да го преследва, когато никой не го е идентифицирал досега. Даже няма и оплакване срещу него, ако не се броят оплакванията срещу неизвестен мъж, изнасилил и ограбил някоя глупачка в тъмното.
Момичето през това време извади малка пластмасова чашка от чантата и си наля кафе. Постави термоса отново на масичката, вдигна чашата и отпи. После се засуети, остави чашата на масичката и погледна към Гануш с известно притеснение:
- Не Ви попитах, ще пиете ли едно кафе?
-Не. Благодаря- отсече той.
Но докато тя завиваше капачката на термоса, нещо му хрумна:
-Всъщност защо пък не? Може съвсем малко.
Момичето извади друга чашка от частата си, отля малко от горещата черна течност в нея, остави я на масата и като му каза: "Заповядайте, не е приятно сам", вдигна чашата си до устните.
Гануш отпи от кафето. Не беше много горещо. Размениха няколко нищо не значещи реплики. После влакът започна да намалява хода си и той с една голяма глътка привърши остатъка в чашата и се изправи.
-Благодаря за кафето, трябва да слизам- измърмори той и се отправи към вратата.
Но не стигна до нея. Тялото му се сгърчи, с едно рязко движение разкъса ризата си отпред, разяждаща болка в гърлото и гърдите, една задушаваща болка го събори. Всичко трая няколко секунди...
Няколко минути по-късно в купето беше останал само той, все така свит на пода до вратата. Момичето беше слязло на спирката, качи се на автомобила, който чакаше отпред и потегли обратно към града. Планът и беше превъзходен. При тази липса на доказателства нямаше никакви шансове да го изправи пред съда. Не я интересуваше изнасилването. Този човек и беше причинил достатъчно неприятности, беше я унизил, беше я стъпкал, злобно я беше ритал, като мръсен парцал, след като я беше изнасилил, след като беше натъпкал в устата и топка трева и пръст, за да не вика, след като я беше ограбил. Жалко само, че не му припомни... както и да е, нямаше никакво време за това....
В движение смъкна русата перука заедно с очилата и ги напъха в чантата си при термоса и двете чашки. Вече не изглеждаше толкова млада. Повече нямаше нужда от маскировката си. Кондукторът, единствената опасност, изобщо не се загледа в нея.
Работата в психиатрията я беше научила на много неща. Ако не беше завършила и специализирала психиатрия, едва ли щеше да открие и хипнотичните си способности. При нея, в клиниката, имаше какви ли не типове, имаше и такива, които се измъкваха от правосъдието, като влизаха през парадния вход на клиниката и излизаха през задния. С този тип, това не трябваше да се случи. Беше лично засегната. Целият план беше изработила тя. Преследването, това тихо, незабележимо преследване, което протече цял месец, докато онзи се усъмни. Един-два пъти му даде възможност да ги забележи. Нямаше начин да не се изнерви, останалото беше нейна работа. Днес приятелят и трябваше да го съпроводи откъм гърба, за да го притисне с невидимото си присъствие. Беше узрял за това. Пред гарата му даде възможност да го забележи, подплаши го така, че оня нямаше друг път, освен този, през чакалнята. Когато попадна в полезрението и, вече не беше трудно да го направлява. Можеше да го изпрати и под влака, но нямаше да я задоволи.Останалото се беше случило. Три пъти се бяха опитвали, три пъти тя се беше качвала във влака и беше резервирала купето, за да го посрещне. Три пъти не се беше получило. На четвъртия нервите му не издържаха, скри се във влака, в купето, където беше само тя, съвсем безопасна на вид, с термоса кафе и чашата, добре измита и подсушена, преди да бъде намазана от вътрешната страна.
